Читать «Кръвожадност» онлайн - страница 13

Кондукторът с пясъчнорусата коса кимна.

— А дамите? Те знаят ли?

— О, да, знаят — отвърнах, без да откъсвам поглед от него, като извадих билета от джоба си. — Но те помолиха да не ги безпокоят. Аз също моля да не бъда обезпокояван. Ти никога не си ме виждал. Никога не си минавал покрай това купе. Ако по-късно някой те попита, ще кажеш, че сигурно са били крадци, които са се качили във влака на гарата в Ричмънд. Сторили са ти се подозрителни. Войници от армията на Севера — скалъпих набързо историята.

— Войници от армията на Севера? — повтори объркано кондукторът.

Въздъхнах. Докато не овладеех напълно внушението, трябваше да се придържам към по-примитивен начин за изтриване на паметта. С едно светкавично движение сграбчих мъжа за врата и го прекърших с лекота, сякаш беше грахова шушулка. След това го хвърлих в купето при Лавиния и затворих вратата зад себе си.

— Да, войниците от Севера винаги оставят кървава бъркотия, нали? — попитах реторично. Сетне се отдалечих, подсвирквайки си и се запътих към пушалнята, за да прибера Деймън.

6

Деймън се бе отпуснал върху кожената седалка, където го бях оставил. Върху дъбовата маса пред него стоеше недокосната запотена чаша с уиски.

— Идвай — казах грубо и го дръпнах за ръката.

Влакът намаляваше своя ход и всички пътници наоколо събираха багажа си и се строяваха зад кондуктора, застанал пред черните железни врати към външния свят. Но след като ние не бяхме обременени с багаж и благословени с невероятна сила, знаех, че е най-добре да слезем от влака по същия начин, по който се бяхме качили: като скочим от последния вагон. Исках двамата да сме си отишли много преди някой да забележи, че нещо не е наред.

— Изглеждаш добре, братко. — Тонът на Деймън беше безгрижен, но бледността на кожата и тъмносините кръгове под очите му издаваха колко уморен, наистина уморен и гладен беше. За миг ми се прииска да бях оставил малко от Лавиния за него, но побързах да пропъдя мисълта. Трябваше да действам с твърда ръка. Така татко обяздваше конете. Не ги хранеше, докато накрая преставаха да се противят на юздите и се покоряваха на ездача. Същото беше и с Деймън. Трябваше да бъде пречупен.

— Един от нас трябва да поддържа силата си — заявих с гръб към Деймън, докато го водех към последния вагон на влака.

Влакът продължаваше да пълзи, а колелата му стържеха по стоманените релси. Нямахме много време. Придвижихме се бързо през купчината въглища, за да стигнем до вратата, която отворих с лекота.

— Скачаме на три! Едно… две… — Сграбчих го за китката и скочих. Коленете и на двама ни се удариха с глух удар в прашната, твърда земя под нас.

— Винаги трябва да се перчиш, нали, братко? — потръпна Деймън. Забелязах, че при падането панталоните му се бяха скъсали, а по ръцете му имаше вдлъбнатини от чакъла. Аз бях невредим, с изключение на малка драскотина на лакътя.

— Трябваше да се храниш — свих рамене.

Свирката на влака изпищя и аз се огледах. Намирахме се в покрайнините на Ню Орлиънс, оживен град, пълен с дим и мирис на нещо като комбинация от масло, дърва за огрев и мътна вода. Беше много по-голям от Ричмънд, който беше най-големият град, който някога съм виждал. Но имаше и още нещо — усещане за опасност, което изпълваше въздуха. Ухилих се. Това беше град, в който можехме да изчезнем.