Читать «Обладателят — този, който взема» онлайн - страница 7

Тя въздъхна, отпусна се на възглавницата и се загледа в тавана.

— Нищо подобно. Ние се познавахме. Дойдохме заедно в града. Той… млъкна, сякаш се задави с думите. — Той ме помоли да му помогна да умре.

— Евтаназия? Да не би да е умирал? Рак?

Люк беше скептичен. Тези, които искат да се самоубият, обикновено избират нещо по-тихо и сигурно: отрова, хапчета, изгорели газове на кола. Не молят да ги наръгат с нож. Ако този човек наистина е искал да умре, просто е щял да остане под звездите до сутринта, докато замръзне.

Той изгледа младата жена, която трепереше под хартията.

— Ще ти донеса нощница и одеяло. Сигурно ти е студено.

— Благодаря — каза тя и сведе поглед.

Люк се върна с изтъняла от много пранета нощница с розов кант и акрилно одеяло в бебешко синьо. Цветовете на родилното отделение. Погледна ръцете й, вързани за количката с найлонови върви.

— Ето, ще промушим ръцете една по една — каза и развърза по-близката към него китка, която лежеше до таблата с инструментите: форцепси, окървавени ножици, скалпел.

Тя се хвърли пъргаво като животно към скалпела и го обви с тънките си пръсти. Насочи го към него. Очите й искряха, ноздрите й бяха порозовели и разширени.

— Спокойно — каза Люк и отстъпи далеч, там, където тя не можеше да го достигне. — В другия край на коридора има полицай. Ако го повикам, всичко свършва, нали знаеш? Не можеш да победиш и двама ни с този малък нож. Защо просто не оставиш скалпела…

— Не го викай — прекъсна го тя. Ръката й все още бе протегната напред. — Трябва да ме изслушаш.

— Слушам те.

Количката се намираше между Люк и вратата. Момичето можеше да пререже връвта на другата си ръка, преди той да успее да стигне до изхода.

— Имам нужда от помощта ти. Не мога да му позволя да ме арестува. Трябва да ми помогнеш да избягам.

— Да избягаш?

Изведнъж Люк спря да се тревожи, че момичето със скалпела може да го нарани. Чувстваше се засрамен, че е подценил ситуацията и е позволил тя да го надхитри.

Да не си се побъркала? Няма да ти помагам да избягаш.

— Чуй ме…

— Убила си човек. Сама го каза. Не мога да ти помогна да избягаш.

— Не беше убийство. Той искаше да умре, вече ти казах.

— И е дошъл да умре тук, защото е израснал по тези места, така ли?

— Да — отговори тя с леко облекчение.

— Тогава ми кажи кой е. Може би го познавам.

Тя поклати глава.

— Обясних ти, не ни познаваш. Никой тук не ни познава.

— Няма как да си сигурна. Може би някой от родините ти…

Инатът на Люк се проявяваше, когато се ядоса.

— Семейството ми отдавна не живее в Сейнт Андрю. Много отдавна.

Звучеше уморена. След това каза сприхаво:

— Мислиш, че знаеш всичко, нали? Добре. Казвам се Макилврий. Позната ли ти е тази фамилия? А мъжът в гората? Името му е Сейнт Андрю.

— Сейнт Андрю като града? — попита Люк.

— Точно така, като града отвърна тя почти самодоволно.

Люк усети странно клокочене зад очите си. Не беше разпознаване, не съвсем… Къде бе виждал това име Макилврий? Беше сигурен, че го е зървал или чувал някъде, но споменът бе като заключен.

— По тези места не е живял никой с име Сейнт Андрю поне от сто години — отвърна делово той. Стана му обидно, че тя се опитва да го накара да повярва, че е родена тук и че го лъже и говори глупости, които никак нямаше да й помогнат. — От Гражданската война. Или поне така са ми казвали.