Читать «Обладателят — този, който взема» онлайн - страница 245

— Имам час при фризьора, но няма да успея да се върна, преди куриерът да пристигне. Да взема ли обяд за двамата, докато съм навън? Какво ти се яде?

— Изненадай ме — каза той.

Люк се радваше, че тя се бе върнала към ежедневния живот, това беше знак, че не е парализирана от депресия. Беше доволен и колко бързо бе успяла да го направи част от живота си. Двамата се чувстваха толкова удобно заедно и това много му харесваше. Беше се отказала от пушенето, след като той я помоли не можеше да я гледа как го прави, макар да знаеше, че не крие никакви рискове за нея. Тя му показа всичко: любимата си пекарна, любимия си маршрут за разходки, старците, с които си говореше в парка. Той с удоволствие се грижеше за нея и тя му бе благодарна за това. Дали я обичаше? Беше скептичен, много скептичен, че любовта може да пламне толкова бързо, особено като се има предвид коя беше тя и какво му бе разказала. Но въпреки това се чувстваше леко замаян, не бе изпитвал нищо подобно, откакто дъщерите му се родиха.

След като Лани излезе, той се качи по стълбите, за да търси следващия предмет, който да опакова. Щеше да остави Лани да се оправя с куриера, защото имаше ангажимент следобеда.

Щеше да се срещне с ръководството на благотворителната организация „Мърси Интернешънъл“, която изпращаше лекари във военни зони, бежански лагери и клиники за бездомници. Това бяха последните работодатели на Джонатан. Някой от тях се бе свързал с Лани малко след като с Люк пристигнаха от Квебек, за да търси Джонатан. Той им бе оставил нейния адрес за връзка по време на отпуска, от който не се беше върнал, и те питаха дали Лани знае нещо. В първия миг тя не можа да реши какво да каже, после се овладя и заяви, че познава друг лекар, който може да работи за тях в Париж. Люк бе доволен, задето му насрочи това интервю, задето разбира, че той не би бил щастлив, ако няма възможност да използва медицинските си умения. Надяваше се ръждясалият му френски да му е достатъчен, за да лекува имигранти от Хаити и Мароко.

Люк взе един огромен гоблен, който щеше да замине за музея на текстила в Брюксел. Беше навит като килим и облегнат на библиотека, пълна с боклуци. Половината й стъклени вратички бяха отворени и от една от тях изпадна нещо, докато той се опитваше да задържи гоблена изправен. Люк се наведе и го взе. Беше малко кожено вързопче и по странния начин, по който Лани го бе сгънала, разбра, че вътре има нещо.

Разтвори го внимателно кой знае дари съдържанието му не беше чупливо. Намери малък метален предмет. Мускал, ако трябва да сме точни, колкото детско кутре. Макар да бе прашен и потъмнял от времето, си личеше, че е истинско бижу. С треперещи пръсти Люк махна тапата и я извади.

Помириса празното флаконче. Мислите му препускаха: може и да е празен, но имаше начин да се анализира утайката. Можеше да я изпрати в лаборатория и да разбере съставките и пропорциите на еликсира. Можеха да се опитат направят още и след известен изпитателен период на проби и грешки да успеят. Възстановяването на тази отвара означаваше, че ще може да остане завинаги с Лани. Тя нямаше да бъде сама. И разбира се, и други хора щяха да се интересуват от безсмъртието.