Читать «Приключенията на Казанова» онлайн - страница 7

Аз очаквам приятелство, внимание и благодарност от моите читатели. Благодарност, ако четенето на моите спомени ги поучи и им достави удоволствие. Внимание — ако ми отдадат справедливото и ме оценят като по-богат с добри характерни черти, отколкото с грешки. Приятелство — ако ме счетат достоен заради искреността и доверието, с което се предоставям такъв, какъвто съм на тяхната присъда.

Те ще се уверят, че аз винаги съм обичал истината тъй страстно, че често съм лъгал преди всичко, за да запозная с нея хората, които не познават прелестите й. Те няма да ме нахокат, ако видят как изпразвам кесиите на приятелите си, за да задоволя капризите си, защото тези приятели крояха химерни планове и докато им давах надежда за изпълнението им, се надявах да ги излекувам от тяхното безумие, като ги оставях сами да съзнаят тяхната неосъществимост. Аз ги лъжех, за да ги направя разумни, и не мисля, че заслужавам наказание, тъй като не действувах от алчност. Сумите, които употребявах да си доставям удоволствия, бяха предназначени за цели, порочни в самата си същност.

Бих се чувствувал виновен, ако днес бях богат. Но аз нямам нищо; прахосах всичко и това ме утешава и оправдава. Това бяха пари, определени за безумия. Аз не ги отклоних от предназначението им да служат на собствените ми безумия.

Ако се излъжа в надеждите си и не се харесам на читателя, то признавам, би ми станало мъчно, но все пак не дотолкова, че да се разкая, задето съм написал биографията си, защото въпреки всичко това ми достави удоволствие. Досадата е нещо страшно! Описващите страданията в Ада вероятно са я пропуснали само от недоглеждане!

Все пак трябва да призная, че не мога да се опазя напълно от страха да бъда освиркан. Този страх е много естествен и затова няма защо да се правя, че съм безчувствен към него, далеч съм и от мисълта да се утешавам с това, че когато се появят тези спомени, аз няма вече да съм жив. С ужас само мога да си помисля, че би трябвало да бъда за нещо благодарен на смъртта, от която искрено се отвращавам, понеже животът — бил той щастлив или не — е едничкото благо, което човек притежава. Който не обича живота, той не е достоен за него. И ако някой предпочита честта си пред него, това става само защото срамът го е неизлечимо заклеймил. Изправен пред такъв избор, човек може, разбира се, да се самоубие, но тогава пък философията трябва да замълчи!

О, смърт! Страшна смърт! Съдбоносен закон, който природата би трябвало да премахне, тъй като той цели само нейното разрушение. Цицерон твърди, че смъртта не освобождава от болките. Но великият философ отбелязва само разходите, без да постави в сметка и прихода. Не си спомням дали неговата Тулия е била вече умряла, когато той написва своя „Тускуланум“. Смъртта е чудовище, което изгонва от световния театър ревностния зрител, преди да е свършило представлението, към което е изпитвал вглъбен интерес. И само тази едничка причина е вече предостатъчна, за да се отвращавам от смъртта.