Читать «Приключенията на Казанова» онлайн - страница 3

Ако ти, драги читателю, вникнеш в смисъла на този предговор, лесно ще отгатнеш моята цел. Написах го, защото бих искал да ме опознаеш, преди да започнеш да ме четеш. Та само в кафенета и кръчми човек може да разговаря с непознати! Написах своята история и никой не може да възрази срещу това. Дали правя добре, като я представям на публиката, която познавам само откъм лошата й страна? Сигурно не. Зная, че върша глупост. Но понеже чувствувам нуждата да се занимавам с нещо и да се надсмивам — защо пък трябва да си забранявам да го правя?

Прогони жълтеницата с помощта на пречистен чер кукуряк.

Възрастта ни казва с мъдрия тон на учител: ако не си направил нещо, което заслужава да бъде записано, то поне напиши нещо, което заслужава да бъде прочетено. Тази поука е неизказано хубава като най-чист диамант, шлифован в Англия. При мен обаче тя няма приложение, понеже не пиша нито роман, нито биография. Това може да е достойно, но може и да е недостойно: моят собствен живот ми служи за материал и този материал е всъщност моят живот. Изживях го, без някога да съм мислил, че един ден ще дойда до мисълта да го опиша. Тъкмо затова може би той е запазил така интересните си черти, които положително не би съхранил, ако имах намерението на стари години да напиша биографията си, а камо ли да я публикувам.

Сега, през 1797 година, вече седемдесет и две годишен, мога да кажа вече открито: живях, макар че все още съм жив. Сега обаче трудно бих могъл да си създам друго по-приятно забавление от това, да се връщам отново към своите някогашни преживявания и така да давам добър повод за смях на отбраното общество, което продължава да ме изслушва и да се отнася приятелски към мен и в чиято среда с удоволствие съм се движил дял живот. За да пиша добре, ми стига дори само да си представя, че това добро общество ме чете:

Ако това, което казвам, се харесва, нека слушателят го потвърди.

Наистина, има и непризвани, на които не мога да попреча да ме четат. Но на мен ми стига съзнанието, че не пиша за тях.

Когато си припомням изпитаните радости, аз като че ли ги изживявам повторно; в същото време се надсмивам над скърбите, които някога са ме измъчвали, а днес вече не чувствувам. Аз съм част от Вселената; и като говоря, макар и напразно, въобразявам си, че давам някому сметка за своите действия и бездействия, така както дворцовият управител дава сметка на своя господар, преди да си отиде. Като философ никога не съм се тревожил за бъдещето, тъй като не зная нищо за него, но истинският християнин трябва да вярва, без да търси доказателства; тъкмо най-чистата вяра се крие в пълното мълчание. Аз зная, че съм съществувал, тъй като съм чувствувал; и понеже съм опознал всичко чрез чувството, зная също, че щом престана да чувствувам, няма вече и да съществувам.

Ако стане така, че и след смъртта си продължа да чувствувам, но не бих се съмнявал вече в нищо, бих наказал всеки лъжец, който твърди, че съм мъртъв.

Моята история ще започне с най-далечната случка, която паметта ми е съхранила, следователно от възрастта осем години и четири месеца. Преди това, ако наистина „да живееш, значи да мислиш“, явно не съм живял, а само съм растял. Тъй като мисленето на човека се състои в сравнително съпоставяне на различни взаимоотношения, то не може да е налице, преди да се е оформила паметта. Органът на паметта се разви в моята глава едва осем години и четири месеца след раждането ми; в този момент духът ми придоби способността да възприема впечатления. Как едно нематериално вещество, което не може „нито да докосне, нито да бъде докоснато“, е в състояние да възприема впечатления, това е нещо, което човек никога не ще може да си обясни.