Читать «Смъртоносен уикенд» онлайн - страница 74

Ако целта не беше политическа демонстрация, дали животните не бяха пуснати, за да се прикрие кражбата на лекарства?

Уолт благодари и му пожела лека нощ. Двамата с Брандън се обърнаха и тръгнаха към черокито, а зад тях Бартоломю все още не можеше да дойде на себе си.

— И сега какво? — попита Том, като потеглиха.

— Какво толкова намира в теб? Или засега всичко се върти предимно около секса? — Уолт говореше, без да отделя поглед от пътя.

Никой от двамата не обели и дума повече, докато не стигнаха обратно в клиниката на Ейкър.

Уолт паркира и излезе от колата.

— Имаме две деца, знаеш го, нали? — каза той и остави Брандън да мисли върху думите му.

6.

Тревалян дочу женски глас от рецепцията да казва:

— Това не е ли той? — Инстинктивно почувства желание да избяга.

Обърна се и тръгна нагоре по стълбите, преструвайки се, че не е чул нищо.

В три сутринта във фоайето на хотела нямаше жива душа. Но служителката от рецепцията явно говореше с някого. Може би с охраната?

Наложи си да запази спокойствие. Нямаше как да го свържат със събитията от тази нощ. В колата смени ризата си и навлече яке. Дрехите на Шейлър бяха на дъното на преметнатата през дясното му рамо раница.

— Господине? Господин Майснер? — извика мъж на няколко крачки зад него.

Знае името ми!

Тревалян спря на площадката и се обърна. Мъжът срещу него беше около 45-годишен, с гъста коса, спортна фигура и загоряло от слънцето лице. Подскачаше по стълбите като балерина.

— Да? — каза Тревалян.

— Имате ли минутка на разположение?

— А вие сте…?

— Нийл Паркър — отвърна той и му подаде визитката си. „Сън Вали Кампъни“. Хотелски услуги.

— Три сутринта е.

— Случи се… нещо неприятно — каза Паркър.

Тревалян веднага се сети за две възможности: или бяха открили химичната смес в стаята му, или го подозираха за двата среднощни взлома.

— Ситуацията изисква пълна дискретност — продължи мъжът.

— Вижте, късно е, изморен съм, освен това нищо не разбирам. — Тревалян се замисли дали имаше шанс да му прекърши врата, без да вдига шум. Едва ли!

Паркър се качи на следващото стъпало.

Тревалян протегна ръка и го спря.

— Не обичам тесни пространства — обясни той. Или казано иначе, оттам най-лесно можеше да го удари с коляно в лицето.

Паркър понижи глас:

— Имаше инцидент с наша служителка. Мис Кънингам. — Тревалян не трепна. — Лили Кънингам. Певицата в салон „Духин“. Запознали сте се по-рано тази вечер.

Той се замисли. Капан ли му устройваха? Изнудване? Беше успяла да се вмъкне в стаята му и да изпие алкохола.

— Била е нападната. Ще ми се да поговорим някъде, не тук на стълбите. Пет минути?

— Но за какво да говорим?

— Лили си спомни номера на стаята ви. Така научих името ви.

Тревалян мълчеше.

— Обясни ми, че сте успели да видите лицето на нападателя — продължи Паркър. — На заподозрения. Тези случаи трудно се доказват без свидетел. Той каза, тя каза…

— Това е работа на полицията. Моля, не ме намесвайте.

— Лили не иска да повдига обвинение. Няма да уведомяваме полицията. Но ако успеем да потвърдим самоличността на въпросното лице, кракът му повече няма да стъпи в наш хотел.