Читать «Смъртоносен уикенд» онлайн - страница 122
Ридли Пиърсън
Включи фенерчето, ритна вратата и отстъпи встрани в очакване на изстрел.
Отвътре се чу трясък от счупено стъкло. Някой — или нещо — изхвърча през прозореца. Уолт се хвърли към спалнята, здраво притиснал карабината към рамото си. Погледна наляво… надясно.
Изправи се на колене. Елизабет лежеше на леглото и не помръдваше. Но после светлината на фенерчето пробяга върху нея и се оказа, че не беше тя, а манекен.
Изрита стърчащите стъкла от счупения прозорец и прескочи отвън. Нагоре по улицата се отдалечаваше мъж в полицейска униформа. Движеше се плътно в сянката и влачеше единия си крак.
Уолт чу приближаващите сирени.
— Стой! — изкрещя с всичка сила.
Тревалян потъна в сянката.
Полицейските коли заковаха почти едновременно от двете страни на улицата и Флеминг остана по средата. Стояха на дистанция, наясно с ограничения обсег на карабината. Полицейските лампи проблясваха в мрака, а два прожектора сочеха към мъглявите очертания на Уолт от противоположни посоки, всеки от тях заслепяващ отсрещната кола.
Шерифът носеше обикновена тениска, а всички вече знаеха за откраднатата полицейска униформа.
— Ръцете горе! — прокънтя глас от мегафона.
— Аз съм! — изкрещя той, хвърли карабината на земята и се обърна с лице към своите хора.
— Отбой! — извика Брандън към колата на полицейското управление в Кечъм. — Това е шериф Флеминг!
Започна размяна на реплики от двете страни на заклещения по средата Уолт. Той знаеше, че най-бързият начин да се приключи с това е да легне на асфалта, докато полицаят от Кечъм си изясни недоразумението.
Проснал се по корем, шерифът зашари с поглед в сенките, чудейки се дали Тревалян е успял да им се изплъзне. Отново.
29.
Потен, кървящ и почти без дъх, Тревалян стигна до входа на имението. Беглец. Потропа силно на двойната врата, натисна няколко пъти звънеца и отново похлопа. Погледна зад себе си, изчака малко и отново заблъска по вратата.
От страничната част на къщата се появи въоръжен мъж със синьо сако и намръщено изражение на лицето. Придружаваше го още един мъж, който застана от лявата страна на Тревалян.
— Ръцете на тила. Отстъпи встрани от вратата. Добре. Искам да виждам ръцете ти. Така… на колене!
— Не мога. Коляното ми… Чуйте ме — отчаяно простена Тревалян, — трябва да ме измъкнете оттук. Нека отидем другаде. Знаете ли кой съм аз? Преследват ме. — Легна на алеята за автомобили. — Побързайте, момчета. Питайте собственика на къщата… Само побързайте.
След по-малко от минута го качиха на количка за голф и потеглиха. Минаха през вратата на висока около три метра ограда и го придружиха до постройка, която приличаше на къща за гости: подовете бяха покрити с лакиран паркет и бе обзаведена с мебели на Стикли; навсякъде имаше приглушено осветление и изобилие от стъкло. На циментовата площадка върху огромната морава отвън се очертаваше силуетът на хеликоптера, а в долината зад него се простираше Кечъм. Четирима души от охраната стояха дискретно встрани. В стаята влезе мъж, облечен в светъл панталон и хавайска риза „Томи Бахама“. Предложи на Тревалян бутилка вода и той жадно я надигна.
