Читать «Изпепелени» онлайн - страница 8

Партридж

Скръб

Понякога се надига в гърлото му. Убива го. Понякога дори отваря устата, сякаш наистина се готви да каже на някого: Убих баща си. Водача, когото обичате – Уилъкс, вашият спасител, убих го. Но след това гърлото му се свива.

Разбира се, не може да каже за това на никого другиго освен на Лайда. След като ù го призна, му олекна, но само за кратко. Вижда я на всеки няколко дни и прекара Бъдни вечер с нея. Оттогава мина почти цял месец. Сутринта на Коледа те се събудиха и си размениха малки подаръци в красивия ù апартамент – онзи, който ù беше уредил на Второ горно ниво. Това беше първото нещо, което направи, когато правомощията на баща му му бяха прехвърлени. Изкара Лайда от медицинския център и сега имаше хора, които да се грижат за нея и за бебето, което растеше в нея. Тяхното бебе.

Изненадан е от това колко оглушително може да звъни една тайна в главата му: Убих го. Обаче това не е просто тайна. Знае го. Това е убийство. Убийството на неговия собствен баща.

Партридж седи в преддверието до главната зала, откъдето чува опечалените, започващи да се изреждат в редица. Те сподавят скръбта си, но доста скоро тя ще се отприщи. С всички тези тела, натъпкани вътре, ще стане шумно и задушно и Партридж ще трябва да приеме съболезнованията им и цялата им извратена обич към баща му.

Партридж не се изненадва, когато Форстийд влиза в стаята. Известно време той е бил лицето на ръководството на Купола и присъства на повечето такива церемонии. Откакто усетил здравето си влошено, бащата на Партридж го използвал като кукла на конци и Форстийд несъмнено очаква да замени Уилъкс след смъртта му. Разбира се, той не обича Партридж.

Форстийд не е сам. От двете му страни вървят Пърди и Хоп, които работят за него. Всички те поздравяват и сядат на масата от махагон срещу Партридж. Партридж е облечен в един от черните си погребални костюми. Вече има седем такива – по един за всеки ден от седмицата.

– Надявах се да поговорим за няколко минути – казва Форстийд.

– Е, бих искал да зная още колко възпоменателни служби ще има – казва Партридж.

Все едно е на турне с урната на баща си – нещо като турне на скръбта. Най-лошата част е изтърпяването на хвалебствията. Някои от говорещите разказват как баща му е спасил всички тях от това да станат несретници – онези унизителни и жалки подобия на хора без душа, в които не е останало нищо човешко. Той си казва, че ще може да промени отношението им, когато му дойде времето. Преди известно време каза на Лайда, че ако тези хора срещнат несретница като Преша, всичко ще се промени. Но всичко това го разболява и тревожи.

– Много ли ти идва? – пита Форстийд и вдига глава. – Имам предвид, да се справяш с личната си скръб сред цялото това преклонение към баща ти? Сигурен ли си, че ще можеш да се справиш?

Форстийд умее да се изразява двусмислено – Партридж не може да не му го признае. Дали не долавя сарказъм в забележката му за личната мъка на Партридж? Дали не намеква, че той не скърби достатъчно? Може би подозира, че Партридж е убил баща си? Или пък просто го нарича „слабак“?