Читать «Изпепелени» онлайн - страница 5

Вероятно някъде има лаборатории и развъдници...

Феделма се протяга и хваща внимателно Преша за китката – не тази с главата на кукла, а другата. Феделма се плаши от куклата – смущава я начинът, по който тя се е сраснала с юмрука на Преша, макар да се опитва да се преструва, че това не е така.

– Какво правиш? – пита я Преша.

Феделма навива ръкава на пуловера ù и разкрива ръката ù.

– Виждаш ли? Кожата ти е започнала да става леко златиста – казва тя. – Храната ти е смесена с химикал, който отблъсква лозите – миризма, която се разнася от кожата ти.

Сега и Преша го забелязва.

– Хората не харесват да ги тровят – казва тя.

– На хората не би им харесало и да бъдат удушени или разкървавени до смърт от бодливите лози.

Това е истина. Преша беше видяла как лозите за малко не убиха Брадуел, Ел Капитан и Хелмут.

– Яж – казва Феделма и побутва подноса към Преша.

– Защо никой не ми казва нищо за алармите? От какво се страхувате?

Феделма разтрива ръцете ù, сякаш са замръзнали.

– Не говорим за това – тя отива до прозореца.

– Чух воя.

– Дивите кучета са наши. Помагат ни да се чувстваме в безопасност.

– Защо просто не говориш с мен? Защо не ми разкажеш истината?

– При нас никога не са идвали непознати. Не знаем как да се държим с тях, освен като с нещо чуждо, което може би е заплаха.

– Аз приличам ли ти на заплаха?

Феделма я поглежда, но не отговаря:

– Един от вашите започна да обикаля наоколо. Не зная как е получил разрешение. Когато пристигнахте, той беше най-зле. Може би изобщо не е получил разрешение и въпреки това е там, навън. Виждам го вече два поредни дни.

Преша се изправя и бързо отива до прозореца:

– Брадуел?

Феделма кима:

– Все още не стои съвсем сигурно на краката си ...

Опитомените животни са били отведени другаде, но децата са там и тичат с топки и пръчки. Повечето играчки изглеждат нови, както шапките и шаловете им. Коледа току-що е отминала. Дали са ги получили като подаръци? Те крещят и подсвиркват. Една малка група деца пеят и правят заедно жестове с ръце.

Едно малко момиче в яркочервен пуловер заобикаля групите. Тя притиска към гърдите си кукла. Преша си представя себе си на тази възраст със своята собствена кукла – онази, която завинаги се беше сраснала с юмрука ù. Някога е била нова – очите ù са блестели и са се затваряли едновременно. Да бъдеш нов. Да се чувстваш нов. Тя не може да си го представи...

Друго момиче отива при онова с куклата – двете са еднояйчни близначки. Хващат се за ръце и продължават да вървят.

Толкова много деца, толкова малко възрастни. Заселват земята отново. Трябва да го правят. Къде е Брадуел?

– Сега виждаш ли го? – пита Преша.

– Не – отвръща Феделма, – но той е някъде там, отвън.

– Аз също трябва да изляза – казва Преша.

Феделма поклаща глава:

– Трябва да се храниш. Трябва да спиш. Ако искаш да укрепнеш, трябва...

– Трябва да го видя със собствените си очи – Преша отива до вратата, която Феделма е забравила да затвори след себе си.

– Не! – провиква се Феделма. – Преша! Спри!

Но Преша вече е излязла през вратата и се затичва по коридора. Открива стълбище и краката ù трополят надолу по стъпалата. Чува Феделма след себе си.