Читать «Богинята на светлината» онлайн - страница 192

Кристина зарови краката си в белия пясък и остави краищата на вълните да се надиплят върху пръстите й. Предполагаше, че може да прочете някоя книга. Поредната! Прокара раздразнено ръка през късата си коса. Беше я подстригала точно преди да тръгнат и не можеше да свикне с усещането, или с начина, по който понякога сякаш стърчеше, особено отпред. Въздъхна. Май не трябваше да я подстригва. Сега никога няма да си намери приятел. Съвсем никога. Щеше да си умре стара мома.

Една сянка затули част от утринното слънце и Кристин въздъхна отново. Сигурно е малкият й брат. Перфектно! Тя загреба една шепа мокър пясък и се приготви да го хвърли към него, когато сянката проговори.

— Ехо! — каза непознат глас.

Кристина замижа и вдигна пясъчната си ръка срещу блясъка на изгряващото слънце. И почти припадна. Беше момче! Страхотно, високо, русо момче! Всъщност изглеждаше на шестнайсет! И й се усмихваше!

— Ехо! — каза тя.

— Току-що ставаш или отиваш да си лягаш? — попита той.

— Ставам — отвърна тя, опитвайки се да спре да го зяпа в очите като бавноразвиваща се. Те бяха като… сини като океана.

— Аз също — каза той и се пльосна до нея. — Най-много обичам сутрините.

— И аз — рече тя.

— Цялото ми семейство още спи — каза той.

— И моето. Те вечно спят.

— Мдаа.

Кристина не можеше да повярва колко топъл бе той. Не беше седнал кой знае колко близо до нея, но тя можеше да се закълне, че от тялото му се излъчват вълни от топлина. Искаше да му каже нещо, но не й се щеше да плещи глупости или да звучи като тъпачка.

— Хей, какво е това? — той посочи към нещо блестящо точно на края на морската пяна. Беше полускрито от пясъка, който пръстите й бяха изровили.

Той се наведе напред — почти докосвайки я — и вдигна нещото.

— Еха!

— Жестоко е! — каза тя.

Не можеше да откъсне очи от ярката монета, която висеше от златната верижка. Тя блестеше в усилващата се светлина и Кристина видя, че на нея е изобразена мъжка глава. Много сладък мъж с къдрава коса.

— Твое е! — тържествено каза той.

— Мое? Не! Нее!

— Да! Даа! Твое е! Беше до твоите крака, на твоя плаж, в твоята сутрин. Определено е твое.

Той отвори малката закопчалка и сложи монетата на врата й. Тя висеше там като къс от слънцето. Кристина я докосна. Беше топла.

— Виждаш ли — каза той. — Пасна ти идеално.

Той й се усмихна, а Кристина си помисли, че ще припадне. Беше толкова невероятно, абсолютно сладък!

— Казвам се Кристина — каза тя.

— Аз съм Джордан — отвърна той.

— Здравей, Джордан.

— Здравей, Кристина.

Те се усмихнаха широко един на друг и слънцето изригна от океана в сутрешното небе.

— Хей — каза Джордан, — харесвам косата ти.

— Благодаря — отвърна тя и си помисли, че може би в крайна сметка почивката това лято няма да е такова изтезание.

Нито единият от тийнейджърите не забеляза високата руса жена, която ги наблюдаваше от сенките. „Сродните души винаги се откриват“, помисли си Артемида. „Никога не бива да се съмнявам в теб, братко.“ Богинята избърса очите си и се усмихна с копнеж, докато потъваше тихо в очакващите я палмови дървета.