Читать «Конспирация за короната» онлайн - страница 164

Спирах се на даден автор, прочитах няколко негови книги и сетне пишех роман, прилагайки наученото от него. Не пишех прости разказчета

- създавах цели романи. Сетне идваше следващият автор и процедурата се повтаряше.

В стила или техниката на всеки намирах нещо, което ми харесваше и се упражнявах да го прилагам като него. Бях като Силар от телевизионния сериал Герои - крадях сили от другите автори и попълвах колекцията си инструменти. От Стайнбек научих пренасящата ценност на сценичното описание. Ъпдайк ме научи да ценя индиректното описване, което представя чрез премълчаване. От Хемингуей взех икономията на думи. От Кинг - умението му да се потапя в умовете на героите си и т.н. Освен това пишех в различни жанрове: мистерия, научна фантастика, ужаси, юношески, литературна фантастика - всичко. И така в продължение на десетилетие.

С всеки следващ роман, писането ми се подобряваше. Най-сетне сътворих нещо, което сметнах за достойно за публикация и прекарах около година и половина в опит да си намеря посредник, преди да се откажа. Десет години и хиляди часове работа на вятъра - както си мислех тогава. Десет години, десет книги, тонове откази и нито един читател. Бе време да зарежа тази напразна надежда.

И как „се върна на коня“? Какво те накара отново да пропишеш?

Години по-късно бяхме напуснали Върмонт и живеехме в Северна Каролина. Децата бяха достатъчно отраснали за забавачката и аз се върнах в рекламата. Аз бях човекът-оркестър за рекламния отдел на софтуерна фирма и сетне напуснах, за да основа собствена рекламна агенция, където бях изпълнителен директор. Що се отнася до писането, бях се заклел никога вече да не изпиша и думица художествен текст.

Годините минаваха и втората ми дъщеря Сара изпитваше затруднения в училище. Тя има дислексия и й е трудно да чете. Да изпитваш затруднения с нещо означава липса на забавление. Така че аз й вземах книги

- хубави книги - които обожавах: „Хобит “, „Хълмът Уотършип “, „Хрониките на Нарния“ „Хрониките на Придайн“ и онази нова книга, за която непрекъснато чувах - за детето-магьосник... „Хари Потър “. Мотаеше се на масата един следобед. Красива, чисто нова книга - никога не мога да устоя на ново четиво. Разтворих я, зачетох се и бях погълнат.

Най-много ми хареса лекотата на четене - чиста забава.

Започнах да пиша отново, но този път заради самото забавление и с надеждата да сътворя нещо, което да помогне на дъщеря ми с четенето. Не копирах ничий стил. Не се опитвах да напиша велик американски роман. Просто исках да се насладя на създаването на нещо, което ще ми е приятно да чета. Но все пак изучаваните от мен автори бяха там, таяха се под повърхността. Когато исках да опиша ярка сцена, Стайнбек шепнеше в ухото ми. Когато се опитвах да изловя специално извъртяна фраза, Ъпдайк ми заемаше хрътките си. Кинг ми даваше карти на главите на героите, а когато изпишех неясно изречение, „Папа“ ми се мръщеше.

Защо реши да напишеш поредица, вместо една книга, към която впоследствие да добавиш продължения?

Може да изглежда странно, но две от най-големите вдъхновения за „Откровенията на Ририя“ бяха телевизионните сериали Вавилон 5 и Бъ-фи, убийцата на вампири. Те ме удивляваха с наслоената си история. В5 конкретно бе зашеметяващ с това, че целите петгодишни серии са били планирани още преди заснемането на първия епизод. Струва ми се, че това е първият и единствен подобен случай. Това представяше на зрителите уникалната възможност да гледат епизодите и да търсят подсказки за по-големите въпроси, които от време на време бяха загатнати. В добавка Старзински, създателят на шоуто, наслояваше сюжетите си - нещо, застъпено в по-слаба степен в Бъфи. Това дълбоко ме впечатли и се зачудих дали подобно нещо не би могло да бъде сторено и в книга. Така че планирах цялата поредица преди да започна да я пиша. То не беше поредица, а една дълга история, съставена от шест епизода.