Читать «Залезът на полумесеца» онлайн - страница 11

Германският капитан внимателно отведе подводницата до позиция перпендикулярно на нос Маруик. Ако корабът запазеше курса си, щеше да се озове на петстотин метра от дебнещата У-75. Торпедата на подводницата осигуряваха точно попадение на не повече от осемстотин метра, което налагаше неприятно близка стрелкова позиция. През Първата световна война повечето кораби бяха потопявани от палубните оръдия на подводниците. У-75 не можеше да се възползва от тази възможност срещу тежковъоръжения крайцер, особено при това бурно море.

Заел позиция за стрелба, капитанът не се отделяше от перископа в очакване на плячката. Друго проблясване на лунната светлина разкри, че старши лейтенантът не е далеч от истината. Плавателният съд беше брониран крайцер, но малко по-малък от страховитите дреднаути.

— Първи и втори апарат готови за стрелба! — изкомандва Байцен.

Крайцерът беше на около миля от тях, огромната му маса затулваше почти целия хоризонт. Капитанът направи двойна проверка на огневата настройка на торпедата, след това още веднъж се вторачи в мишената. Плавателният съд бързо навлизаше в обхвата на торпедата.

— Отворете капаците на носовите апарати — нареди той.

След секунди до командната рубка достигна отговорът:

— Капаците отворени.

— Първи и втори апарат готови!

— Готови! — долетя отговорът.

Байцен следеше крайцера през перископа и чакаше търпеливо. Моряците около него не смееха да си поемат дъх. Той гледа до мига, когато големият силует на кораба се озова точно пред тях. И тъкмо когато отвори уста, за да изкомандва огън, очите му внезапно бяха заслепени от огнено кълбо. Секунда по-късно приглушен взрив долетя под водата до подводницата.

Байцен гледаше втрещен през окулярите как от крайцера изригнаха пламъци и дим и осветиха небето в тъмночервено. Големият боен кораб потрепери и се заклати, малко по-късно носът му потъна под водата. Кърмата бързо щръкна нагоре, постоя така известно време, след това се плъзна след носа към морското дъно. За по-малко от десет минути огромният крайцер изчезна под водата.

— Вос… сигурен ли си, че в този квадрант няма мини? — попита Байцен. Гърлото му беше пресъхнало.

— Да, господин капитан — потвърди помощникът, който в момента за втори път проверяваше картата с разположението на минните полета.

— Потъна — измърмори капитанът на разтревожения екипаж, който стоеше в очакване на заповеди. — Затворете носовите капаци и свободно.

Разочарованият екипаж се зае с обичайните си задължения, а капитанът остана на перископа и безмълвно гледаше през окулярите. Десетина души бяха оцелели в спасителните лодки, но той не можеше да им помогне с нищо в тези бурни води. А и не искаше — те бяха неприятели. Вторачен в пустото черно море, капитан Байцен се опитваше да измисли някакво обяснение. Но никое не беше смислено. Бойните кораби не се взривяват от само себе си.

Мина доста време преди Байцен да се откъсне от перископа и да се върне мълчаливо в каютата си. Тъй като щеше да умре през войната, никога нямаше да научи защо се беше взривил „Хампшир“. Но през останалите дни от късия си живот младият капитан така и не успя да прогони спомена за последните минути на крайцера — наглед безпричинната гибел на един боен кораб.