Читать «Работилницата на дявола» онлайн - страница 12

— Госпожо Ричардсън? Аз съм полковник Читик. Много съжалявам, че се запознаваме при такива трагични обстоятелства.

— Благодаря — отговори Стейси и посочи Джоан. — Това е сестрата на Макс, Джоан.

Полковникът се ръкува и с нея и поклати глава — мълчалив знак на преклонение пред скръбта им.

— Моля, седнете — каза той и ги заведе до дивана в отсрещната страна на стаята, после седна на един стол до тях.

— Всъщност не познавах съпруга ви. Той работеше с доктор Демил от Военномедицинския институт по заразни болести. Там се помещава най-голямата биологична лаборатория в Съединените щати — гордо добави той, сякаш Стейси нямаше представа от работата на Макс. — Разбрах, че съпругът ви е бил чудесен, всеотдаен учен. Предполагам, че понякога гъвкав ум като неговия може да притежава странна смесица от интелигентност и мъчителни емоции.

Гласът му беше подмилкваш се и същевременно студен.

— Моля? Какво казахте? — попита Стейси и вирна брадичка.

— Имах предвид, че талантлив гений като съпруга ви вероятно се е затруднявал да живее с огромния си интелект и едновременно със сложните си мисли.

— Преди малко казахте, че не сте го познавали.

— Е, да… Имах предвид, че често случаят е точно такъв. Висшият интелект понякога е емоционално лабилен.

— Щом не сте го познавали, полковник, защо не запазите това мнение за себе си? Макс беше изключително стабилен. Той не беше книжен червей, потънал в интелектуален вакуум.

— Само исках да кажа… — Той млъкна и кимна. — Съжалявам. Да, разбирам ви.

Лорънс Читик явно се подиграваше с нея. Стейси Ричардсън започна да го ненавижда.

Тримата седяха и се чудеха какво да кажат. Стейси изпита непреодолимо желание да се махне.

— Дошли сме да приберем тялото на Макс и да го закараме в Калифорния — каза тя.

Полковникът ловко замени изражението си на умерена загриженост с вид на леко безпокойство.

— Някакъв проблем ли има? — попита Стейси.

— Ами, не… Само… Имате предвид останките му, нали?

— Имам предвид тялото му — поправи го Стейси.

— Сигурно знаете, че той беше кремиран?

— Какво?

— Кремираха го вчера.

— Кой ви даде разрешение да го кремирате?

— Той.

— Той?!

— Беше написано в медицинската му карта, в графата „Желания в случай на смърт“. Всички тук — и цивилните, и военните — попълват такива формуляри.

— Полковник, Макс не искаше да бъде кремиран. Знам това, защото сме обсъждали този въпрос. Той купи няколко парцела във Форест Лоун до гробовете на майка си и баща си, когато те починаха. Искаше цялото семейство да бъде погребано там.