Читать «Играта на Ендър» онлайн - страница 74

Първоначално тя бе ужасена и едва не повърна на вечеря, като гледаше как Питър си похапва и разговаря весело. Но по-късно размисли по този въпрос и осъзна, че това вероятно представлява за Питър някаква магия, някакво жертвоприношение, което, подобно на нейните малки огньове, успокояваше тъмните сили, които се домогваха до душата му. По-добре да измъчва катерици, отколкото други деца. Питър винаги бе стопанисвал грижливо нивата на болката — засявал бе семената на болката, подхранвал бе почвата и бе поглъщал лакомо реколтата още с узряването й. По-добре да я поема в тези малки дози, отколкото да я причинява с упорита жестокост на децата в училище.

— Образцов ученик — казваха учителите. — Де да имахме още сто такива като него в училище. Непрекъснато учи, предава навреме всички задания. Обожава учението.

Валънтайн обаче знаеше, че това е измама. Питър обичаше да се учи наистина, но не бе научил абсолютно нищо от учителите. Той научаваше всичко необходимо от чина си у дома, като проникваше в книгохранилища или информационни бази, като размишляваше и най-вече като разговаряше с Валънтайн. Въпреки това в училище се държеше така, сякаш много го вълнуваше детинският урок, който предстоеше да вземат. Или пък, ах, не, не може да бъде, никога не съм и допускал, че отвътре жабите изглеждали именно така, казваше той, а след това у дома се залавяше с изграждането на клетъчните структури в организмите посредством филотичното съпоставяне на ДНК. Питър бе цар на ласкателствата и всички негови учители се подвеждаха.

Но въпреки всичко нещата сега вървяха добре. Питър вече не се биеше, не малтретираше никого. Разбираше се с всеки. Това бе един нов Питър.

Всички повярваха в това. Татко и мама го казваха толкова често, че на Валънтайн й се искаше да им изкрещи. Това не е никакъв нов Питър! Това е същият онзи Питър, само че е станал по-умен. Колко умен ли? По-умен от теб, татко. По-умен и от теб, майко. По-умен от всеки, когото познавате. Но не и по-умен от мен.

— Тъкмо решавах — заговори Питър — дали да те убия, или не.

Валънтайн се опря о ствола на бора — от малкия й огън бяха останали няколко тлеещи въгленчета.

— Аз обичам и теб, Питър.

— Толкова лесно ще стане. Ти винаги палиш тези глупави малки огньове. Само трябва да те бутна и ще изгориш. Ти си такава светулка.

— А пък аз си мисля да те кастрирам, както си спиш.

— Не е истина. Ти мислиш за такива неща само когато си с мен. Аз изваждам на бял свят най-добрите ти качества. Не, Валънтайн, реших да не те убивам. Реших, че ти ще ми помогнеш.

— Така ли? — Допреди няколко години Валънтайн би се ужасила от заплахите на Питър. Сега обаче не се страхуваше толкова. Не че се съмняваше, че той е в състояние да я убие. Не можеше да измисли нищо толкова ужасно, че Питър да не може да го направи. Знаеше и това, че Питър не е луд, не и в този смисъл, че да не може да се владее. Той се владееше много по-добре от който и да е друг. С изключение може би на нея. Питър можеше да отлага и изчаква толкова дълго, колкото е необходимо, можеше да прикрива всяко свое чувство. Ето защо Валънтайн знаеше, че той не може да й причини зло в пристъп на гняв. Би го сторил само ако ползата от това оправдаваше риска. А не беше така. Именно поради тази причина Валънтайн предпочиташе Питър пред останалите хора. Той винаги, абсолютно винаги се ръководеше от своя интелигентен егоизъм. И така, искаше ли да си осигури безопасност, трябваше само да се погрижи Питър да има повече интерес да я запази жива, отколкото да я убие.