Читать «Играта на Ендър» онлайн - страница 22

— Същото се отнася и за теб, умнико.

— Просто трябва да приемем истината, че сме хора второ качество. В чиито ръце е поверена съдбата на човечеството. И от това се чувстваш могъщ, нали? Особено сега, защото, ако загубим войната, няма да има оцелели и няма кой да ни търси грешките.

— Никога не съм се замислял за това. Но по-добре ще е да не я загубим.

— Виж само как се справя Ендър с положението. Представи си, че го бяхме загубили или че няма тези качества, кой друг тогава? Има ли друг?

— Мога да направя цял списък.

— А междувременно помисли как да не загубим Ендър.

— Казах ти вече. Изолацията му е бетон. Той вече не би повярвал, че някой някога ще му помогне. Ако поне веднъж допусне, че за него има и по-лесен начин, той е загубен.

— Прав си. Би било ужасно, ако повярва, че може да има приятели.

— Приятели може да има. Но не и родители.

Когато Ендър пристигна, другите момчета си бяха вече избрали леглата. Той се поспря на прага на общата спалня, търсейки с поглед единственото свободно легло. Таванът бе нисък — би могъл да го докосне с ръка. Помещение, направено за деца, в което долните легла бяха направо на пода. Другите момчета го наблюдаваха изпод око. Точно така, единствено празно бе долното легло до вратата. За миг на Ендър му хрумна, че като приема най-лошото място, той всъщност отправя към останалите покана за бъдещи схватки. Но нямаше как да измести някого от леглото му.

— Ей, много ви благодаря — рече той с широка усмивка. В нея нямаше и следа от сарказъм. Поблагодари им толкова искрено, сякаш му бяха запазили най-доброто място. — Помислих си, че ще трябва специално да ви моля за долното легло до вратата.

Той седна и погледна отвореното шкафче в долния край на леглото си. Върху вътрешната страна на вратичката имаше залепен лист.

ПОСТАВЕТЕ РЪКА ВЪРХУ СКЕНЕРА В ГОРНИЯ КРАЙ НА ЛЕГЛОТО И ПОВТОРЕТЕ ДВА ПЪТИ ИМЕТО СИ.

Ендър намери скенера — пластмасова матова плочка. Постави върху нея лявата си ръка и каза:

— Ендър Уигин. Ендър Уигин.

Скенерът за миг засия със зелена светлина. Ендър затвори шкафчето и после се опита да го отвори. Не успя. Тогава пак постави ръка върху скенера и каза: „Ендър Уигин“. Шкафът се отвори. А заедно с него и още три отделения.

В едното имаше четири гащеризона като този, който бе облякъл, и един бял. В другото отделение имаше малък чин, същият като в училище. Значи не бяха приключили с училищните занимания.

В най-голямото отделение обаче се намираше най-примамливото нещо. Приличаше на скафандър на пръв поглед и към него имаше шлем и ръкавици. Но не беше. Нямаше уплътнения. Въпреки това щеше сигурно спокойно да покрие цялото тяло. Беше дебело подплатен. И мъничко корав.

Към него имаше и пистолет. Лазерлет, поне на такъв приличаше, защото върхът на цевта бе направен от твърдо прозрачно стъкло. Едва ли обаче биха позволили на децата да притежават смъртоносни оръжия…

— Не е лазерлет — изрече мъжки глас.

Ендър вдигна очи. Беше мъж, когото виждаше за първи път. Млад и любезен на вид човек.

— Но лъчът му е доста мощен. Добре фокусиран. Като го насочиш към стена на стотина метра, можеш да направиш светлинен кръг с диаметър около десет сантиметра.