Читать «Играта на Ендър» онлайн - страница 194

— Добре — каза Ендър. — Ще дойда. Дори и като губернатор, щом ти и Мейзър ще сте там да ми помагате. И без това възможностите ми напоследък не се използват пълноценно.

Тя изпищя и го прегърна, точно както би постъпило едно девойче, получило току-що подаръка, който е поискала от по-малкия си брат.

— Вал — рече той. — Искам да си изясним едно нещо. Аз не тръгвам заради теб. Не тръгвам, за да бъда губернатор или защото тук ми е скучно. Тръгвам, защото познавам бъгерите по-добре от всяко друго същество и може би, като отида там, ще успея да ги опозная още по-добре. Аз им откраднах бъдещето. Мога да започна да си изплащам дълга към тях само след като разбера какво мога да науча от миналото им.

Пътуването бе дълго. Към края му Вал бе завършила първия том от историята на войната с бъгерите и под името Демостен го бе предала чрез ансибала на Земята, а Ендър бе спечелил нещо по-ценно от възхищението на пътниците. Те вече го бяха опознали и той бе спечелил обичта и уважението им.

Той работеше усърдно за новия свят, като управляваше по-скоро по пътя на убеждението, отколкото с декрети, и работеше не по-малко от другите по задачите, свързани с изграждането на една самозадоволяваща се икономика. Но най-важната му работа бе изследването на онова, което бе останало от бъгерите, усилията да се открият в запустелите строежи, механизми и поля неща, които можеха да бъдат използвани от човешките същества и от които можеше да се научи нещо. Бъгерите не бяха оставили книги, които да се четат — те никога не бяха имали нужда от тях. Всичко, което бяха знаели, се бе съхранявало в паметта им и когато бъгерите умряха, с тях умряха и техните знания.

И все пак. От здравината на покривите, които покриваха заслоните им за животни и за хранителни продукти, Ендър разбра, че зимата ще е люта и снеговита. От сградите с насочени навън заострени колове той научи, че има хищници, които представляват опасност за реколтата и стадата. От мелниците разбра, че продълговатите, гадни на вкус плодове, които растяха в буренясалите овощни градини, се сушат и мелят за храна. А от цедилките, които бяха използвали навремето да носят децата си на полето, той разбра, че макар и бъгерите да не са големи поклонници на свободата на индивида, те наистина са обичали собствените си деца.

Животът улегна и годините минаваха. Колонията живееше в дървени къщи и използваше тунелите на бъгерите за складове и работилници. Вече се управляваха от съвет и администраторите се избираха, така че Ендър, макар и да продължаваха да го наричат губернатор, бе на практика само съдия. Редом с добротата и взаимната помощ имаше и престъпления и крамоли, имаше хора, които се обичаха, и хора, които се мразеха — беше един съвсем човешки свят. Не очакваха с голямо нетърпение поредното предаване на ансибала, популярните на Земята имена вече не ги вълнуваха кой знае колко. Единственото име, което знаеха, бе на Питър Уигин, Хегемона на Земята. Единствените новини, които стигаха до тях, бяха за мир и благоденствие, за огромни кораби, които прекосяват граничните пространства на Слънчевата система, прекосяват кометната защитна преграда и заселват световете на бъгерите. Скоро и в този свят, Света на Ендър, щяха да израснат нови колонии. Скоро щяха да имат съседи, те вече бяха изминали половината път насам, но никой не се тревожеше от това. Щяха да помогнат на новодошлите още с пристигането им, щяха да ги научат на всичко онова, което те вече знаеха. Но онова, което имаше сега значение в живота им, бе кой за кого ще се жени, кой е болен, кога започва сеитбата и защо ще трябва да му плащам, когато телето умря три седмици след като го взех от него.