Читать «Играта на Ендър» онлайн - страница 191

През това време единствената работа на Ерос бе да се разчиства след кръвопролитната война на Лигата и да се получават докладите на междузвездните кораби, бившите военни кораби, които сега изследваха колониите на бъгерите.

Но сега Ерос бе по-оживен от всякога, по-многолюден от когато и да било през войната, тъй като колонистите бяха докарвани тук, за да се подготвят за своите пътешествия до обезлюдените светове на бъгерите. Ендър участваше в работата дотолкова, доколкото го допускаха, но на никого и през ум не му минаваше, че това дванайсетгодишно момче може да се окаже полезно както по време на война, така и по време на мир. Но той бе търпелив към склонността им да се правят, че не го забелязват, и се научи да прави предложенията си и да предлага плановете си посредством неколцина възрастни, които се вслушваха в думите му, като им позволяваше да ги представят като свои собствени идеи. Той се интересуваше не дали ще му се признае заслугата, а дали работата ще бъде свършена.

Единственото нещо, с което не успя да свикне, бе обожанието на колонистите. Той се научи да избягва тунелите, където те живееха, защото винаги го познаваха — светът бе запомнил лицето му, — а след това започваха да пищят и да крещят, и да го прегръщат, и да го поздравяват, и да му показват децата, наречени на негово име, и да му разказват колко бил млад, толкова млад, че това направо разбило сърцето им, и как не го обвиняват за никое от тези убийства, защото грешката не била негова, и че той просто бил само едно дете… и…

Криеше се от тях, доколкото успяваше. Имаше един колонист обаче, от когото не успя да се скрие.

Този ден не беше на Ерос. Бе отишъл със совалката до новата МЗС, където се учеше да извършва ремонтни работи по външната стена на корпуса на междузвездните кораби. Чамраджнагар му каза, че не е прилично висш офицер да се занимава с физически труд, но Ендър му отговори, че тъй като занаятът му не се търси напоследък, крайно време било да започне да усвоява някакво друго умение.

Съобщиха му по радиоприемника в шлема, че има посетител, който го чака да го види веднага щом се прибере в станцията. Ендър не можа да се досети за никого, когото би искал да види, ето защо не се разбърза. Свърши с монтирането на корабния ансибал, а след това с помощта на куки се придвижи по външната стена на кораба и влезе през шлюза.

Тя го чакаше в съблекалнята. За миг Ендър се ядоса, че са допуснали някаква колонистка да дойде и да му досажда чак тук, където идваше, за да намери усамотение, после отново я погледна и осъзна, че ако девойката беше малко момиче, той щеше да я познае.

— Валънтайн — рече той.

— Здрасти, Ендър.

— Какво правиш тук?

— Демостен се оттегли. Заминавам с първата колония.

— Дотам се стига за петдесет години…