Читать «Играта на Ендър» онлайн - страница 11

Но офицерът се изправи и прекоси стаята. Той протегна ръка на Ендър.

— Ендър, аз се казвам Граф. Полковник Хайръм Граф. Завеждам началното обучение във Военното училище в Астероидния пояс. Дойдох да те поканя да постъпиш в нашето училище.

Значи все пак…

— Ами мониторът…

— Последният етап от твоето проучване бе да се види какво ще стане, когато ти свалим монитора. Не постъпваме винаги така, но в твоя случай…

— И не съм се провалил?

Майката не можеше да повярва.

— Как допуснахте да изпрати малкия Стилсън в болницата? А как щяхте да постъпите, ако Андрю го беше убил? Медал ли щяхте да му дадете?

— Не е важно какво е направил, г-жо Уигин. А защо го е направил. — Полковник Граф й връчи папка, пълна с документи. — Ето официалните заповеди. Вашият син подлежи на задължителна военна повинност в МФ. Ние, разбира се, имаме вече вашето писмено съгласие още от деня, когато зачеването му бе потвърдено, защото в противен случай той просто нямаше да се роди. Така че още от самото начало той си е наш.

Когато бащата заговори, гласът му трепереше.

— Не е много любезно от ваша страна да ни карате да мислим, че не го искате, а след това все пак да ни го вземате.

— А и този сложен номер с малкия Стилсън — добави майката.

— Не беше номер, г-жо Уигин. Докато не бяхме сигурни за мотивацията на Ендър, не можехме да сме сигурни, че той не е същият като… трябваше да узнаем какъв е смисълът на действията му. Или поне какъв смисъл е влагал Ендър в тях.

— Трябва ли да го наричате с този глупав прякор? — заплака майката.

— Съжалявам, г-жо Уигин, но това е името, с което той сам се нарича.

— И как смятате да постъпите, полковник Граф? — попита бащата. — Да го вземете на тръгване със себе си, така ли?

— Зависи — отвърна Граф.

— От какво?

— От това, дали Ендър ще поиска да дойде.

Плачът на майката премина в горчив смях.

— О, при вас значи е на доброволни начала, колко мило!

— За вас двамата изборът е бил направен още при зачеването на Ендър. Но Ендър още не е направил своя избор. От войниците на задължителна военна служба излизат добри артилеристи, но за офицери са ни потребни доброволци.

— За офицери ли? — попита Ендър.

Тонът, с който бе зададен този въпрос, накара останалите да замълчат.

— Да — отговори Граф. — Военното училище подготвя бъдещи капитани на звездолети, командири на флотилии и адмирали от флота.

— Нека не се заблуждаваме! — рече сърдито бащата. — Колко момчета от завършилите Военното училище са станали командири на кораби?

— За съжаление, г-н Уигин, това е поверителна информация. Но мога да ви кажа, че нито едно от нашите момчета, които са успели да изкарат първата година, не са се разминали с офицерския чин и нито едно не е служило с ранг по-нисък от помощник-командир на междупланетен кораб. Дори и в местните отбранителни сили в рамките на нашата собствена слънчева система те са на висока почит.

— А колко изкарват първата година? — попита бащата.

— Всички, които поискат — отвърна Граф. Ендър едва не каза: „Искам да дойда.“ Но се сдържа. Това щеше да го спаси да не ходи на училище, но не си заслужаваше — след няколко дни неприятностите щяха да отшумят. Щеше да го спаси от Питър — това бе по-важното и само по себе си можеше да означава живот. Но да остави мама и татко и най-вече да изостави Валънтайн. И да стане войник. Ендър не обичаше да се бие. Той не обичаше хора като Питър — силният срещу слабия, а и не обичаше хора като себе си — умният срещу глупавия.