Читать «Принцесата на Марс» онлайн - страница 114

Изстисках от машината всичките нейни възможности, защото този полет беше надпревара със смъртта. През цялото време пред очите ми стоеше лицето на умиращата Дейа. Когато за последен път се обърнах назад, преди да напусна дворцовата градина, видях, че принцесата лежи на земята край малкия инкубатор. Разбрах, че е изгубила съзнание и това ще завърши със смъртта й, ако количеството на животворния въздух не започне бързо да се увеличава. Затова пренебрегнах всякаква, предпазливост, изхвърлих от лодката всичко, освен двигателя и компаса, дори моите накити и отличителни знаци и легнал по корем в цял ръст на дъното на лодката, с едната си ръка държах руля, а с другата натисках лоста за смяна на скоростта. Летях през разредения въздух на Барсум като метеор. Един час преди да падне мракът, най-после видях високите зидове на фабриката за въздух, намалих скоростта и кацнах недалеч от вратата, зад която се криеше спасението на Барсум.

Опитвали се бяха да пробият стената при самата врата, но цялото това огромно мнозинство от хора беше успяло само леко да одраска твърдата й повърхност. Много от тях вече лежаха, потънали в последния си сън, от който дори приливът на свеж въздух нямаше да ги събуди.

Положението беше много по-лошо от това в Хелиум. Вече почти нямаше какво, да се диша. В съзнание бяха само няколко работници.

— Ако отворя вратата — запитах един от тях, — има ли сред вас човек, който би могъл да включи машините?

— Аз бих могъл да го направя — каза той, — ако отвориш бързо. Остават ми още само няколко мига живот. Но опитите са безсмислени, двамата надзиратели са мъртви, а освен тях никой на Барсум не знае тайната на тези проклети брави.

Нямаше време за по-нататъшни разговори, чувствах, че с всеки миг все повече отслабвам и ми е все по-трудно да контролирам мозъка си. Паднах на колене и концентрирайки остатъка от волята си изпратих деветте мозъчни импулса към съдбоносната врата. Марсианецът допълзя до мен и в настъпилата мъртва тишина с очи, вперени в пространството пред нас, чакахме ефекта от моето усилие. Вратата потрепера и бавно започна да се оттегля. Опитвах се да стана и да тръгна след нея, но бях твърде отпаднал.

— Влез вътре — казах на моя спътник. — Ако успееш да стигнеш до помпите, включи ги всичките. Това е единствената възможност утре Барсум още да е жив.

От мястото, на което лежах, отворих и втората врата, а след нея и третата и видях как човекът, който олицетворяваше надеждата на Барсум, прави усилие да мине през тях. После изведнъж пред очите ми притъмня и изгубих съзнание.

Пещерата в Аризона

Когато отново отворих очи, наоколо цареше мрак. Бях облечен в странно, твърдо облекло. То се трошеше и се разпадаше на прах при всяко мое движение. Прекарах длан по цялото си тяло и разбрах, че съм облечен от главата до краката, въпреки че в момента, в който изгубих съзнание пред малката врата, бях съвсем гол.