Читать «Проклета въртележка» онлайн - страница 8

— Кво?

— Хм… а бе защо не тръгнем утре сутринта?

Направих се на слисан, понадигнах се на лакът.

— Чакай, Анри, нещо май не те разбирам… Какво имаш предвид?

Той поклати глава, въздишайки.

— Естествено, не мога да очаквам от теб да ми влезеш в положението…

Все едно, че не го бях чул. Отпих спокойно от чашата си.

— В странно настроение си май — рекох му. — Надявам се да не ни опропастиш вечерта.

2

Потеглихме рано на следващия ден. Беше хладно, но не се виждаха облаци. Настаних се в автомобила, докато Анри заключваше къщурката, и затворих вратата, прозявайки се. Изпитвам свещен ужас от подобни изрази и като писател се отвращавам от леснината, но един поглед ми бе достатъчен, за да си дам сметка, че бяхме нагазили в бяло, крехко и непорочно като просфора утро. Затова ми се прииска да почистя предното стъкло.

Напуснахме града в южна посока по изгрев-слънце. Анри бе умълчан и напрегнат. Пуснах малко музика, за да потуля напълно шума от мотора, и държах стрелката на скоростомера в средата на циферблата. Чакаха ни най-малко четири-пет часа път. Което не беше кой знае какво, като се има предвид, че от три месеца нямахме вести от Глория.

Анри попадна по следите й съвсем случайно, когато четеше вестника преди три седмици, тоест в онези мрачни дни, когато нямахме ни кола, ни пари, с една дума бяхме с вързани ръце. В долната част на една страница от местния вестник беше публикувано малко рекламно каре.

Анри скочи от масата с псувни. „По дяволите, виж бе, гледай! Оня тъпанар Ерик е отворил автокъща за автомобили втора ръка! Само на четиристотин километра оттук!“ Да, ама в тогавашното ни положение това си беше накрай света и на Анри му се наложи да потърпи. Сега вече нищо не можеше да го спре.

По пътя спряхме да похапнем. Анри се задоволи с една бира, която гаврътна с празен поглед, докато аз се справях с втория си сандвич. Денят беше хубав, в салона бяхме само двамата и сервитьорката се възползваше от свободното време, за да направи маникюра си. Движеше ръцете си в светлината на един слънчев лъч, без да ни обръща внимание. Погледнах крадешком Анри, а после се наведох леко напред.

— Анри, надявам се, че нямаш особени очаквания от тази разходка…

Той бавно се върна на земята и ме погледна безизразно.

— Никога не си имал дъщеря — въздъхна. — Не можеш да ме разбереш.

— Щом така мислиш.

Положи ръцете си на масата. За миг на устните му заигра странна усмивка.

— Виждаш ли — рече той, — те наистина се подиграха с мен. А това не мога да го приема.

Нямах смислен отговор. Пък и бях на негова страна, а не на страната на Глория. Той довърши бирата си и старателно постави кутийката на масата. От очите му бликаха потоци светлина.

— Разбираш ли, не ме е еня, че я чука някакъв невзрачен тип. Поболява ме това, че ме излъга. А това не мога да й го простя.

Надигнах се миг преди да лумне на стола си. Облакътената на тезгяха сервитьорка, навела глава на една страна, съзерцаваше ноктите си. Преди да си излезем, оставих цяла шепа монети на масата.

Когато напече, отворихме прозорците. Бях достигнал възраст, когато започваш да цениш големите автомобили, а малките пъргавелки губят всякаква привлекателност. Мерцедесът с атомния си мотор се носеше безшумно по пътя, имахме място да изтегнем краката си. При всички положения се радвах, че ще видя отново Глория. Все пак тя бе прекарала шест месеца вкъщи и когато си отиде, си дадох сметка, че бях свикнал с нея. Понякога глупостите й ни досаждаха. Човек се пита какво ги движи на двадесет и две години, но да си призная, съзнавах, че не беше по-различна от всички останали, руса, около метър и седемдесет, с излъчването на момиче, което ви мисли нещо сериозно. Все пак беше дъщеря на Анри и понякога минаваше като слънчев лъч в бърлогата. Надявах се да е добре.