Читать «Писмо в бутилка» онлайн - страница 149

Вечерта, в която за първи път излязоха с „Хепънстанс“ обаче, той разбра, че мечтата ѝ е все още жива. Беше застанала на носа, загледана в далечината напред, и държеше ръката му.

„Дали ще отидем някой ден“, попита го тя почти шепнешком и той никога нямаше да забрави как изглеждаше тя тогава — с разрошени от вятъра коси, със сияещо лице, издаващо надежда същинско лице на ангел.

„Да — обеща ѝ той, — веднага щом намерим пролука във времето.“

След по-малко от година, вече бременна с тяхното дете, Катерин почина в болницата, докато ѝ държеше ръката. После, в миг на отчаяние, една сутрин той се опита да намери утеха, като изрази писмено чувствата си. Пишеше бързо, без да спира, и първото писмо изпълни почти пет страници. Писмото беше у него, когато по-късно същия ден излезе с яхтата, и като го препрочете, му хрумна идея. Знаеше, че Гълфстрийм тече на север от брега на Съединените щати, а след като стигнеше по-студените води на Атлантическия океан, завиваше на изток, така че, ако го пуснеше в бутилка, с малко късмет, тя може би щеше да се понесе към Европа и щеше да бъде изхвърлена на чуждата земя, където Катерин винаги е мечтала да стъпи. След като взе решението, той запечата писмото си в бутилка и я хвърли зад борда, надявайки се, че по някакъв начин ще изпълни обещанието, което ѝ бе дал. И това му стана навик, който той никога не наруши.

Оттогава беше написал още шестнайсет писма или общо седемнайсет с това, което носеше със себе си сега. Докато стоеше зад щурвала, насочвайки яхтата право на изток, той неволно докосна бутилката в джоба на якето си. Беше го написал тази сутрин, веднага щом стана.

Небето започна да добива оловен цвят, но Гарет продължаваше напред към хоризонта. До него радиото съобщаваше за предстоящата буря. След кратко колебание той го изключи и погледна небето. Все още има време, прецени той. Ветровете духаха силно и непроменливо, но все още бяха предсказуеми.

Освен това писмо до Катерин, той беше написал още едно. На последното държеше особено много и затова искаше да пусне писмото до Катерин още днес. Ветровете вече се разгръщаха над Атлантическия океан и бавно се придвижваха на запад към източното крайбрежие. От съобщенията по телевизията му беше станало ясно, че най-малко една седмица няма да има възможност да излезе отново с яхтата, а той не можеше да чака толкова дълго. Щеше да е заминал дотогава.

Развълнуваните води продължаваха да се надигат, прибоят се разбиваше все по-висок, браздите хлътваха все по-ниско. Платната се издуваха докрай от постоянния, силен вятър. Гарет изчисли местоположението си. Тук водата беше дълбока, но не достатъчно. Защото Гълфстриймът — този летен феномен — го нямаше сега и единственият начин бутилката да прекоси океана беше да я хвърли много навътре в открито море. В противен случай бурята положително щеше да я изхвърли на брега след няколко дни, а от всички писма, които ѝ бе писал дотогава, точно това искаше непременно да бъде изхвърлено на европейски бряг. Беше решил, че това ще е последното писмо, което щеше да ѝ изпрати.