Читать «Писмо в бутилка» онлайн - страница 137

— Излъга ме — повтори като на себе си. — И дойде да ме откриеш. Защо? За да напишеш друг материал ли? Затова ли дойде?

— Не… съвсем не за това.

— А за какво тогава?

— След като прочетох писмото ти… ми се прииска да се запозная с теб.

Той не разбираше какво му говори, само местеше поглед от писмата към нея и обратно. Лицето му бе изкривено от мъка.

— Ти ме излъга — каза той за трети път. — Използва ме.

— Не е вярно…

— Вярно е! — прогърмя гласът му в стаята. Спомни си за Катерин и протегна ръката си с писмата към Тереза, сякаш тя не ги беше виждала. — Те бяха мои… в тях са моите чувства, моите мисли, моя начин, по който се преборвах със загубата на съпругата си. Мои бяха, не твои.

— Не съм искала да те наранявам.

Той я загледа продължително и безмълвно. Мускулите на челюстта му изпъкнаха от напрежение.

— Цялата тази работа е пълно безобразие — рече накрая той и не я остави да каже нещо. — Използвала си чувствата ми към Катерин, за да задоволиш някакво твое желание. Помислила си, че щом съм обичал Катерин, ще обикна и теб, така ли?

Тя пребледня. Изведнъж почувства, че не е в състояние да говори.

— Планирала си всичко от самото начало, нали? — Той замълча и прекара пръсти през косата си. Когато пак заговори, гласът му бе грапав. Всичко е било нагласено. — Като че ли се олюля и тя се пресегна да го хване.

— Гарет… да, признавам, че исках да се запозная с теб. Писмата бяха толкова красиви… и ми се прииска да видя що за човек е този, който ги е писал. Но нямах представа до какво ще доведе това, оттам нататък нищо не съм планирала. — Хвана го за ръката. — Обичам те, Гарет. Искам да ми повярваш.

Когато тя свърши да говори, той издърпа ръката си и се отдалечи.

— Що за човек си ти?

Въпросът му я жегна и тя отговори отбранително:

— Не е каквото си мислиш…

Гарет продължи, подминавайки думите ѝ.

— Сигурно имаш болезнено развинтена фантазия.

Това ѝ дойде в повече.

— Престани, Гарет! — изкрещя тя гневно. — Изобщо не чуваш какво ти говоря! — Както крещеше, по лицето ѝ потекоха сълзи.

— Защо да те слушам? Ти ме лъжеш, откакто се запознахме.

— Не съм те лъгала за нищо. Просто премълчах за писмата!

— Защото си знаела, че си постъпила нечестно!

— Не… защото знаех, че няма да ме разбереш — заяви тя твърдо, опитвайки да се овладее отново.

— Много добре те разбирам. Стана ми ясно що за човек си!

Тя присви очи.

— Не бъди такъв.

— Какъв? Сърдит? Обиден? Та аз току-що открих, че всичко е било игра, и сега искаш да спра ли?

— Млъкни! — извика тя и гневът ѝ отново изплува на повърхността.

Този път той като че ли онемя и само я загледа. После пак вдигна към нея писмата и заговори с пресеклив глас.

— Ти си мислиш, че си разбрала какво е било между мен и Катерин, но не е така. Колкото и писма да си чела, колкото и добре да си ме опознала, ти никога няма да разбереш. Онова, което беше между нас, беше истинско. Както беше истинска и тя…

Той замълча, опитвайки да събере мислите си, и я гледаше сякаш беше напълно непозната. После изрече нещо, което я заболя повече от всичко, което чу от устата му досега.