Читать «Безизходица» онлайн - страница 9

Вторият портиер, на свой ред, ме предаде на момчето от асансьора. Като се качихме на етажа, един дребен иконом ми направи знак да вляза през отворената врата на апартамент 10В, почти двойно по-висока от нормалните.

Щом се озовах вътре, видях в цялото му протежение апартамента на фамилията Дънинг, та дори и откриващата се оттам гледка към Сентръл Парк. Просторните стаи бяха свързани последователно, така че да има повече от един достъп до всяка от тях, вероятно за да могат гостите да избягват срещите с прислугата. Дървеният под, както и ламперията по стените, беше от кубински махагон, оформен като рибена кост, с тъмни первази от орехово дърво.

Поразително красива брюнетка изскочи забързано от дългия коридор на апартамента, облечена с изпомачкана вечерна рокля. Дори отдалече си личеше, че силна тревога сковава изящното й лице. Гневът ми заради спешното повикване тутакси се изпари и сърцето ми се сви от състрадание към нея. Дори с елегантните си дрехи, сред изисканата обстановка, тя си оставаше просто една майка, поболяла се от тревога за детето си.

— Слава богу, че дойдохте. Детектив Бенет, нали? — запита тя с подчертан английски акцент. — Притеснена съм за моя син, Джейкъб. Нещо се е случило с него.

— Тук съм, за да ви помогна да го намерите, госпожо — заговорих й колкото можех по-спокойно и извадих бележника си. — Кога за последен път се видяхте с Джейкъб?

— Говорих с него преди три дни. Джейкъб живее в общежитието на Нюйоркския университет на Хейдън Хол, точно до Вашингтон Скуеър Парк. Моят съпруг още е там заедно с баща ми. Разпитаха приятелите на Джейкъб, но никой не го е виждал от петък. Дори и съквартирантът му. Никой…

„Може би е срещнал някое привлекателно момиче“, искаше ми се да я успокоя.

— Това, че никой не го е виждал през тези няколко дни, още не означава, че с него непременно се е случило нещо лошо, госпожо Дънинг. Има ли някаква специална причина, заради която се опасявате, че нещо подобно може да го е сполетяло?

— Снощи с моя съпруг отпразнувахме двайсет и петата годишнина от сватбата ни в „Льо Сирк“. Планирахме от месеци това честване, като Джейкъб също участваше в подготовката. Дядо му долетя чак от Бордо специално за случая. Синът ни за нищо на света нямаше да пропусне събитието. Той е единственото ни дете. Не можете да си представите колко сме близки. В никакъв случай нямаше да изтърве възможността да се види с дядо си.

Започнах да разбирам загрижеността й. Това, което ми разказваше, ми се струваше странно.

— Той спомена ли нещо при последния ви разговор? Нещо по-особено? За някого, с когото се е запознал или…

Точно тогава звънна телефонът върху старинния бюфет до нея. Тя прикова ужасения си поглед в екранчето, където се изписа номерът на повикващия, а после погледна към мен, когато телефонът отново звънна.

— Не познавам този номер — заяви жената с нарастваща паника. — Въобще не познавам този номер!

— Това е добре — казах й, опитвайки се да я успокоя. Надрасках набързо номера в бележника си и се оставих на инстинктите си. — Изслушайте ме, Ейприл. Погледнете ме. Ако се обажда някой, който е свързан с изчезването на Джейкъб — не мисля, че е така, но да го допуснем, — вие трябва да го попитате съвсем ясно какво трябва да направите, за да върне сина ви, ясно ли е? И ако можете, поискайте да поговорите с Джейкъб.