Читать «Безизходица» онлайн - страница 2

Ето защо днес беше тук. Веднъж бе сработило. Всъщност те сложиха край на войната. Може пък отново да се случи. Макар да бе много по-стар, още не беше мъртъв. В никакъв случай.

Облиза палеца си и отдели първия флаер от купчината. Усмихна се, като си спомни колко много листовки бе раздал в университетите в Бъркли и Сиатъл, както и в Чикаго, по време на антивоенните протести през 1968-а. През цялото това време той беше там. Невероятно. Какъв луд живот. И сега отново е на седлото…

II.

— Здравейте — заговори мъжът, като подаде флаера на млада чернокожа жена, тикаща детска количка.

Усмихна й се, погледна я в очите. Биваше го да общува с хората, винаги го бе умеел.

— Тук има едно послание, което ми се струва достойно, за да го удостоите с един поглед, ако не ви затруднявам твърде много. Засяга… Ами засяга всичко в живота.

— По дяволите, оставете ме на мира с тези глупости! — изруга майката с изненадваща ярост, плесна подадената й листовка и едва не я изби от ръката му.

„Трябваше да очаквам нещо подобно — помисли си той, като само й кимна. — На някои е трудно да се продава. Нихилизмът им е вроден.“

С невъзмутим вид се приближи към група тийнейджъри, пързалящи се със скейтбордове около статуята на Гарибалди.

— Здравейте, приятели. Тук имам едно съобщение, което бих искал да прочетете. Ще ви отнеме само секунда. Ако сте загрижени за състоянието на нещата и за нашето бъдеще, мисля, че това е нещо, над което наистина трябва да се замислите.

Те го зяпнаха смаяно. Щом се приближи към тях, се изненада от бръчиците около очите им. Не бяха тийнейджъри. По-скоро наближаваха трийсетте, дори някои ги бяха прехвърлили.

— Мили боже! Та това е Джон Ленън! — възкликна един от тях. — Аз пък си мислех, че са те гръмнали. Къде е Йоко? Кога ще се събереш с Пол?

Останалите прихнаха в смях.

Хулигани, помисли си той, като тутакси се насочи към фонтана в средата на парка, където уличен комедиант изнасяше представление. Да, съдбата на света всъщност е игра, нали? Нямаше да позволи на тези задници да го сломят. Трябваше само да попадне на подходящата личност и нещата щяха да потръгнат. Защото името на тази игра бе настойчивост.

Ала хората отвръщаха очи от него още щом им заговореше. Никой не взе нито една листовка от ръката му. Какво ставаше, по дяволите?

Едва петнайсет минути по-късно дребна жена, минаваща наблизо, взе флаера от ръката му. Най-сетне, каза си мъжът. Но усмивката му помръкна, щом непознатата смачка листчето и го пусна на павираната пътека. Той притича напред и го грабна още във въздуха.

— Поне можеше да изчакаш, докато си тръгна, и тогава да хвърлиш листовката в кошчето за отпадъци — ядоса се мъжът. — Трябва да изхвърляш отпадъците в кошчето, нали?

— Аз… Съжалявам — промълви жената, като измъкна от ушите си белите слушалки на айпода си.

Не бе чула и дума от това, което й бе казал. Какво им ставаше на младите? Всички ли бяха откачили? Не виждаха ли накъде отиват нещата? Не ги ли бе грижа?