Читать «Любов» онлайн - страница 189

— Буден ли си? — рече Ела през шепот, но и повиши леко глас.

— Вече да — потвърди бавно Азис. — Какво има, не можеш да спиш ли?

— Сутрешната молитва — отговори Ела и замълча, сякаш това обясняваше всичко: влошаващото се здраве на Азис, все по-големия й страх, че ще го загуби, и тази пълна лудост, любовта… всичко, вместено в тези две думи.

Азис седна с немигащи зелени очи. В мъждивата светлина на лампата, сред праните с белина бели чаршафи, красивото му лице изглеждаше натъжаващо бледо, в него обаче имаше и нещо могъщо, почти безсмъртно.

— Сутрешната молитва е особена — пророни той. — Знаеш ли, че от петте молитви, които всеки мюсюлманин трябва да отправя всеки ден, сутрешната се смята за най-свещена, но и за най-тежка?

— Защо?

— Вероятно защото ни откъсва от сънищата, а на нас това не ни харесва. Предпочитаме да продължим да спим. Затова в сутрешния призив има думи, каквито не чуваме в другите. В него се казва: «Молитвата е по-добра от съня».

«Но за нас двамата вероятно е по-добре да се наспим — помисли Ела. — Де да можехме да заспим заедно». Тя мечтаеше за лек непробуден сън, вълшебен като при Спящата красавица, за сто години пълно вцепенение, при което болката да отмине.

Подир малко призивът за молитва заглъхна и ехото му се отдалечи на все по-слаби вълни. След като изчезна и последният звук, светът стана някак странно сигурен, но и непосилно тих. Ела и Азис бяха заедно от една година. Една година на любов и осъзнатост. През повечето време Азис се чувстваше достатъчно добре, за да пътува с Ела, но от половин месец здравето му се бе влошило видимо.

Ела загледа как той заспива отново с ведро, толкова скъпо лице. Обори я тревога. Тя въздъхна тежко и излезе от стаята. Мина по коридори със стени, боядисани в оттенъци на зеленото, покрай стаи, където видя пациенти, млади и стари, мъже и жени, някои явно оздравяваха, други се чувстваха все по-зле. Опита се да не обръща внимание на изпитателните погледи, но с русата коса и сините очи й личеше отдалеч, че е чужденка. Никога през живота си не се беше чувствала толкова не на мястото си. Но всъщност не бе и пътувала много.

След няколко минути вече седеше при шадравана в красивата градинка на болницата. В средата му имаше статуя на малък ангел, а на дъното проблясваха няколко сребърни монети, всяка запечатала нечие тайно желание. Ела затърси из джобовете си монета, но не намери друго, освен листче с бележки и половин вафла. Погледът й падна върху няколко камъчета отпред. Гладки, черни и лъскави. Тя взе едно, затвори очи и го метна в шадравана, като нашепваше желание, за което вече знаеше, че няма да се сбъдне. Камъчето се удари отстрани на шадравана, отскочи и падна точно върху скута на каменния ангел.

Ела си помисли, че ако Азис е с нея, ще го изтълкува като знамение.

Когато след половин час се върна в стаята, тя завари вътре лекар и млада забулена медицинска сестра, Азис беше завит с чаршафа презглава.

Беше издъхнал.

Погребаха го в Коня като любимия му Руми. Ела подготви всичко, като внимаваше да не пропусне и най-малката подробност, но се уповаваше и на Бога да й помогне там, където не можеше да се справи. Първо уреди гроба — беше под огромна магнолия в старо мюсюлманско гробище. После намери музиканти суфисти, съгласили се да посвирят на ней, и разпрати имейли на приятелите на Азис навсякъде по света, да ги покани на погребението. За нейна радост успяха да дойдат мнозина — някои пристигнаха чак от Кейптаун, Санкт Петербург, Муршидабад и Сао Паулу. Сред тях имаше фотографи като Азис, а също учени, журналисти, писатели, танцьори, скулптори, предприемачи, селяни, домакини, дойдоха и осиновените му деца.