Читать «Остров Крим» онлайн - страница 9

— Не си си изгубил формата, Андрюша.

Бащата и синът постояха минутка на слънцето, оглеждайки се със задоволство. Стени с различна височина на различни сгради ограждаха двора — галерии, вити стълби, прозорци на различни нива, дървета в каци и скулптури.

— Виждам, че си се сдобил с нещо ново — каза Андрей. — Ернст Неизвестни…

— Купих тази работа по каталога чрез агента ми в Ню Йорк — каза Арсений и добави предпазливо: — Неизвестни сега живее май в Ню Йорк?

— Уви — отвърна Андрей, приближи се до „Прометей“ и сложи ръка отгоре му. Колко пъти беше виждал и докосвал тази скулптура в ателието на Ерик — отначало на „Трубная“ после на улица „Гиляровски“.

Влязоха в къщата и по тъмния коридор с африкански маски по стените излязоха в югоизточната терасовидна, многоетажна част на сградата, надвиснала над долината. Появи се древният Хуа, който тикаше пред себе си количка с напитки и плодове.

— Ю уелкъм, Андрюса, синцето ми, ес юзуал то ся знай — просъска той през остатъците от зъби, които приличаха на камъни в устието на Яндзъ.

— Виждаш ли, не минаха и четирийсет години, и Хуа вече научи руски — каза баща му.

Китаецът ситно-ситно се затресе в щастлив смях. Андрей го целуна по кафявата буза и взе огромната чаша с „Водкатини“.

— Направи ни кафе, Хуа.

Арсений Николаевич отиде до перилата на верандата и извика сина си — погледни надолу, — сиреч там имаше нещо интересно. Андрей Арсениевич погледна и едва не изпусна чашата: там, долу, в края на басейна стоеше собственият му син — Антон Андреевич. Източената и тънка като на дядо му фигура, русолявите космалаци, прихванати на челото с тънко кожено ремъче, вулгарно яркият бански почти до колената. В разпусната нагла поза на стълбичката на басейна бе застанала издънката на Андрей Арсениевич, неговият единствен син, за когото не беше чувал нищо повече от година. Във водата пък плуваха две кръшни момичета, и двете абсолютно голи.

— Довтасаха снощи пеша, с отънели раници, мръсни… — бързо, сякаш се извиняваше, забърбори Лучников — старши.

— Май са се поизмили вече — възсухо реагира Лучников.

— И си отядоха — засмя се дядото. — Бяха гладни като акули. Доплавали от Турция с рибарите… Извикай го, Андрей. Опитайте все пак…

— Анто-о-ошка! — изкрещя Лучников така, както бе викал някога, сякаш съвсем наскоро, едва ли не вчера, когато в отговор на този вик синът му тутакси се втурваше към него с огромни скокове като любимо весело куче.

Неочаквано същото стана и сега. Антон скочи във водата, с бесен кроул прекоси басейна, изскочи от другата страна и се втурна нагоре по стълбата, крещейки:

— Хай, дяд!

Сякаш нищо не се бе случило помежду им: всичките тези отвратителни сцени, разводът на Андрей Арсениевич с майката на Антон, взаимните обвинения и дори няколкото плесници; сякаш хлапакът не се беше губил цяла година из кой знае какви бардаци по света.

Прегърнаха се и както някога се посборичкаха, размениха си по някой и друг боксов удар. С крайчеца на окото си Лучников виждаше как дядото сияе. С другия край забелязваше как от басейна излизат двете хубавици, как навличат върху детеродните си органи нищожни ярки бански гащенца и как бавно тръгват нагоре, палейки цигари и бърборейки помежду си. За сутиени явно и през ум не им минаваше — дали защото нямаха, или пък изобщо не се сещаха за такова нещо?