Читать «Най-далечният бряг» онлайн - страница 9

— Откъде… от коя земя е Върховният жрец? — попита гостът, без дори да огледа величествения коридор, през който преминаваха и по чиито стени и сводест таван бе изваяно хилядолистното дърво.

— От Гонт — рече Гембъл. — Там е бил селско козарче.

Едва сега, пред този прост, всеизвестен факт момчето от Енлад се извърна и погледна Гембъл с осъдително неверие:

— Козарче ли?

— Както повечето гонтийци, освен ако не са пирати или магьосници. Не казвам, разбира се, че и днес е козар.

— Но как е могло едно козарче да стане Върховен жрец?

— По същия начин, по който би станал и един принц: като дойде в Роук и надмине по умение всички Учители, като отмъкне пръстена на Атуан, преплава Драконовия път и се превърне в най-великия магьосник след времето на Ерет-Акбе — как иначе?

Те излязоха от галерията през северната врата. Топъл и светъл, късният следобед обгръщаше разораните хълмове, покривите на град Туил и залива отвъд него. Там поспряха да разговарят. Гембъл сподели:

— Всичко това, разбира се, е било твърде отдавна. Откакто е избран за Върховен жрец, той не е направил много. Така е с всички. Седят си просто в Роук и съзерцават Равновесието навярно. Пък и вече е доста стар.

— Стар ли? На колко е години?

— О, към четиридесет или петдесет.

— Ти виждал ли си го?

— Разбира се, че съм го виждал — рязко отвърна Гембъл.

Височайшият идиот започваше да се оказва и височайш сноб.

— Често ли?

— Не. Той живее в уединение. Но когато за първи път дойдох в Роук, го видях в Двора на водоскока.

— Днес и аз там разговарях с него — рече принцът. Нещо в интонацията му накара Гембъл да го погледне и най-подробно да заразказва:

— Беше преди три години. Толкова се притеснявах, че всъщност изобщо не вдигнах поглед към жреца. Бях, разбира се, много млад. Ала в тоя двор е трудно да видиш ясно нещата. Спомням си най-вече неговия глас и ромона на водоскока.

И след малко добави:

— Той има гонтийски акцент.

— Ако аз можех да говоря с драконите на собствения им език, нямаше да ме е грижа за акцента ми.

При тези думи Гембъл го изгледа донякъде одобрително и попита:

— Идваш да постъпиш в Школата ли, принце?

— Не. Донесох вест от моя баща до Върховния жрец.

— Енлад е една от кралските престолнини, нали?

— Енлад, Илиън и Уей. Някога Хавнър и Еа също са били, но династиите в тия земи са отмрели. Родословието на принцовете на Илиън започва от Гемал, Родения от морето, и преминава през Махарион. В началото на царския род на Уей стоят Акамбар и династията на Шелиет. Потеклото на господаря на Енладите, най-древното, води началото си от Моред, минава през сина му Сериад и стига до Енладската династия.

Арен издекламира родословните дървета с разсеяния вид на примерен ученик, чийто ум е някъде другаде.

— Как мислиш, дали докато сме живи, ще видим отново някога крал в Хавнър?

— Не съм се замислял над това.

— В Арк, откъдето произхождам, хората се замислят. Виждаш ли, след като бе сключено примирие, ние сме част от престолнината Илиън. Колко години минаха, може би седемнайсет или осемнайсет, откак пръстенът с Кралската руна бе върнат на Кралския замък в Хавнър. Тогава за известен период нещата се оправиха, обаче сега са по-зле от всякога. Време е пак крал да заеме трона на Землемория, да вземе в свои ръце делото на мира. Хората са уморени от войни и набези, от търговци, които повишават безбожно цените, и от принцове, които повишават данъците, от цялата тази бъркотия и неуправляеми сили. Роук може да напътства, но не и да управлява. Тук е заложено Равновесието, ала Властта трябва да бъде в ръцете на крал.