Читать «Най-далечният бряг» онлайн - страница 2

— Всички имена ли? Единствено Сегой, който е изрекъл Първото слово, въздигайки островите от дълбините на морето, е знаел всички имена. Положително — и ясният изпитателен поглед падна върху лицето на Арен — ако ми трябваше да зная истинското ти име, щях да го зная. Но не е. Ще те наричам Арен. А моето име е Ястреба… Кажи ми, как мина пътуването ти?

— Бе твърде дълго.

— Насрещни ветрове имаше ли?

— Ветровете бяха добри, обаче моите вести са лоши, повелителю Ястребе.

— Да ги чуем тогава — замислено произнесе Върховният жрец като човек, който се подчинява на нетърпението на дете, и когато Арен заговори, той отново се взря в кристалната завеса от водни капки, падащи от високото, сякаш слушаше, но чуваше отвъд думите на момчето.

— Ти знаеш, повелителю, че моят баща, принцът, владее магическото изкуство, понеже е от родословието на Моред и една година от младостта си е прекарал тук, в Роук. Той притежава сила и познание, въпреки че рядко използва своите умения, зает твърде много с ръководенето и уредбата на страната, с управлението на градовете и търговията. Флотилиите на нашия остров отиват чак до Западния разлив, търгуват със сапфири, волски кожи и калай. Рано тази зима оттам се завърна в града ни един капитан и разказът му стигна до ушите на татко, който проводи да доведат този човек, за да чуе всичко от неговата уста. — Момчето говореше бързо, уверено. То бе възпитавано от фини, изтънчени хора и нямаше хлапашка самонадеяност. — Морският капитан разказа, че на остров Нарвидуен, на около петстотин мили западно от нас, магията е изчезнала. Там според него заклинанията са загубили силата си и магическите слова чезнат в забвение. Баща ми запита дали всички заклинатели и магьосници са напуснали острова, а той отговори, че някои са останали, но вече не правят нито магии, нито дори прости чародейства за поправка на пробит съд или намиране на игла. Тогава татко се поинтересува за хората: не са ли те уплашени? Морският капитан отвърна, че изглеждат по-скоро безразлични. Болест ги е налегнала, каза той, и есенната реколта е слаба, ала тях не ги е грижа. Приличат — аз присъствах, докато говореше, — приличат на болни. Напомнят човек, комуто са предрекли в близката година смърт, а той отказва да повярва, внушавайки си, че ще живее вечно. Вървят — според думите му, — без да виждат нищо наоколо си. И други завърнали се търговци потвърдиха мълвата, че Нарвидуен е станал окаяна земя, загубила магическото изкуство. Но това бяха само приказки от Разлива, които винаги са били причудливи, и единствено моят баща се замисляше над тях. После на Нова година, когато ние в Енлад честваме празника на Агнеца, когато жените на овчарите идват в града и носят първородните агнета от стадата, баща ми определи магьосника Рут да произнесе заклинанието за плодородие. Ала Рут се завърна съкрушен в тронната зала, положи на земята своя жезъл и продума: „Владетелю, не мога да изрека заклинанието.“ Баща ми се опита да разбере нещо повече, но магьосникът успя да каже само: „Забравил съм словата и подредбата.“ Тогава татко излезе на стъдата и сам изрече заклинанието, с което обредът бе извършен. Вечерта обаче го видях да се връща вкъщи мрачен и угрижен и ми призна: „Произнесох думите, но не зная дали те имаха смисъл.“ И наистина, тая пролет става нещо със стадата — овцете умират при раждане, много агнета се появяват мъртвородени, а някои са… уродливи. — Гладкият, оживен разказ на момчето секна, то трепна при последната дума и преглътна. — Видях някои от тях — добави то. Последва мълчание.