Читать «Най-далечният бряг» онлайн - страница 12

Той пое надолу по стълбата, през каменните коридори към Двора на водоскока, без да знае къде трябва да отиде. В коридора го посрещна възрастен човек с усмивка, очертала дълбоки бръчки по бузите му от носа към брадичката — същият, който вчера го спря на вратата на Големия дом при пристигането му от пристанището и поиска да узнае истинското му име, преди да го пусне вътре.

— Мини по този път — каза Повелителят на вратата.

В тая част на сградата залите и коридорите бяха тихи, изпразнени от момчешката врява и олелия, оживяващи всичко останало. Тука човек усещаше колко стари са стените. Можеше да се долови магията, с която са били положени и споени древните камъни. Върху зидовете на места личаха дълбоко издълбани руни, някои от тях инкрустирани със сребро. Арен бе усвоил от баща си хардийските руни, но никоя от тези тук не познаваше, въпреки че смътно долавяше някакво значение, което сякаш някога е знаел, обаче е забравил.

— Заповядай, момче — кимна Повелителят на вратата, който не се съобразяваше с титли като господар или принц.

Арен го последва в дълга, слабо осветена стая, където в дъното гореше огън в каменна камина и пламъците му хвърляха отражения върху дъбовия под. Заострените прозорци в другия край едва пропускаха сънната, мъглива светлина на утринта. Пред камината бяха застанали група мъже. Щом Арен влезе, всички извърнаха поглед към него, но той видя един-единствен измежду тях — Върховния жрец. Спря, поклони се и застана безмълвен.

— Това са Повелителите на Роук, Арен — каза Върховният жрец, — седмина измежду деветте. Повелителят на градежа не напуска своята Горска обител, а Повелителят на имената се намира в кулата си на тридесет мили северно оттук. Всички те знаят какво те води насам. Повелители мои, това е синът на Моред.

Не гордост събудиха тези думи у Арен, а само някакъв страх. Той се гордееше с потеклото си, но се смяташе наследник на принцове от династията на Енладите. Моред, от когото водеше началото си тая династия, бе мъртъв от две хиляди години. Делата му бяха се превърнали в легенда, не принадлежаха на този свят. Арен се почувства така, сякаш Върховният жрец го беше нарекъл син на един мит, наследник на сънища.

Не се осмели да вдигне поглед към лицата на осмината мъже. Бе се вторачил в долния метален обков по жезъла на Върховния жрец и усещаше как кръвта бучи в ушите му.

— Елате, нека закусим заедно — каза Върховният жрец и ги покани на една маса под прозорците. Там бяха поставени мляко и леко вино, хляб, прясно масло и сирене. Арен седна с тях й хапна.

През целия си живот бе седял сред благородници, земевладелци и богати търговци. Тронната зала на баща му в Берила беше винаги пълна с тях — хора, които притежаваха много, купуваха и продаваха, владееха богатствата на света. Те ядяха, пиеха вино и говореха гръмогласно. Някои спореха, други ласкаеха, повечето търсеха облага за себе си. Макар и млад, Арен бе научил твърде много за поведението и преструвките на хората. Но никога не бе попадал сред люде като тези. Те се хранеха с хляб, говореха малко, лицата им бяха кротки. Ако се стремяха към нещо, не го правеха заради себе си. И все пак притежаваха огромна сила — Арен долавяше това.