Читать «Гласове» онлайн - страница 9

— Не ми тежи метенето и чистенето — казах му. — Най-много време губя да почиствам олтарите. Ако наемем момиче, нека върши тази работа и тогава ще имам много свободно време.

Това беше грешка. Той ме изгледа бавно и не съвсем одобрително.

— Сянката на майка ти още витае тук, заедно със сенките на нашите предци — рече. — Боговете на тази къща са и нейни богове. Тя им се прекланяше ежедневно. И аз го правя. — Истина беше, не пропускаше и ден да се помоли пред олтарите. — Искам от теб да спазваш дълга си като дъщеря на нашите прабаби. — И с това разговорът приключи.

Почувствах се едновременно засрамена и измамена. Бях се надявала да спестя цял час досадни задължения — време, през което обикновено бършех прахта от нишите на боговете, почиствах скулптурите, поставях свежи листа на Йене, пълнех кандилото на Пазача на огнището, давах и исках благословия от душите и сенките на нашите предци, обитатели на тази къща, и благодарях на Енну, като й поднасях храна и вода, а накрая заставах на прага, за да прошепна молитвата за Онзи, който гледа на две страни, като не пропусках да запаля масления светилник на Деори и още куп неща.

Понякога си мисля, че в Ансул имаме повече богове, отколкото където и да било другаде. Те живеят съвсем близо до нас — богове на земята и нашите дни, на кръвта и костите. Разбира се, аз вярвах дълбоко, че съм благословена, задето зная, че къщата е пълна с тях и че духът на моята стая живее в празната ниша на стената до вратата, очаква завръщането ми и бди над съня ми. Когато бях малка, се гордеех, че съм се научила да се моля, но оттогава измина доста време. Като че ли взех да се уморявам от боговете. Изискваха ужасно много усилия.

Ала достатъчно беше да си спомня, че алдите наричат нашите богове зли духове и демони и се боят от тях, и сърцето ми веднага се изпълваше с вяра и всеотдайност.

Ако това не помагаше, спомнях си, че тъкмо мама отговаряше за молитвите и богослуженията в къщата. Друмлордът й бе поверил тази задача, също както й бе доверил за съществуването на тайната стая, защото знаеше, че в жилите й тече от неговата кръв. Като се замислих за това, за пръв път си дадох сметка, че двамата с него сме единствените останали от нашия род и че другите обитатели на нашата къща, които се наричат Галва, принадлежат към рода по-скоро по избор, отколкото по пряка линия. До този момент не се бях замисляла за тези различия.

— Майка ми знаеше ли да чете? — попитах го една нощ след поредния урок по аритански.

— Разбира се — отвърна той и присви очи, сякаш се унасяше в спомени. — По онова време това не беше забранено. — Разтърка уморено слепоочията си. При изтезанията му бяха трошили пръстите и сега те бяха разкривени и подути, но аз си спомнях как изглеждаха навремето. Бяха тънки, фини и елегантни.

— Тя идваше ли да чете тук? — попитах и огледах стаята. Обичах я така, както бе сега — с топли сенки по ъглите и трепкащи светлини на фенерите. Отраженията им караха златистите букви на книгите да хвърлят отблясъци досущ като звездите, които понякога се виждат през малките прозорчета на тавана.