Читать «Гласове» онлайн - страница 12

Ако имаше мир и покой в онзи мой живот, той произхождаше от обичта ми към друмлорда и вниманието му към мен и от книгите. Книгите са в сърцето на тази книга. Книгите породиха опасността, в която се намирахме, рисковете, които бяхме принудени да поемем, и ни дариха с нашата сила. Алдите с право се страхуват от тях. Ако има бог на книгите, това е Сампа, Създателят и Разрушителят.

От всички книги, които друмлордът ми даде да прочета, от поезията най-много обичах „Преобразяване“, а от прозата „Разкази за господарите на Манва“. Зная, че „Разказите“ са измислица, а не действителни случаи, но от тях черпех истини, от които се нуждаех: за храбростта, приятелството, верността до смърт, за това как, да воюваме с враговете си, как да ги прогоним от земите си. През цялата зима, когато станах на шестнайсет, се промъквах в тайната стая и четях историята за дружбата на Адира и Марра. Мечтаех да си имам приятел и спътник като Адира. Да избягам с него сред снежните хълмове на Сул, да преживея неволи и страдания и после, рамо до рамо с него, да се спусна като орлица върху дорвенските орди и да ги прогоня обратно на корабите им — тази история я препрочитах непрестанно. Когато четях за Стария господар на Сул, си представях, че изглежда като нашия — навъсен сакат човек, но благороден и безстрашен. Защото градът, в който живеех, бе изпълнен с мизерия и страх. Това, на което ставах свидетелка всеки ден на улицата, караше сърцето ми да се свива. Черпех сила единствено от обичта си към героите на Манва.

Това бе годината, в която взехме от улицата момиченцето Боми, за да помага в домакинството и да ме отмени. На тържествена церемония пред домашния олтар друмлордът й даде фамилията Галва. Тя се нанесе в стаята след тази на Соста. Работеше упорито и неуморно, с което спечели дори уважението на Соста, и освен това беше чудесна събеседничка. Когато я взехме, беше някъде на тринайсет — нямаше представа кога се е родила и коя е майка й. Преживяваше с просия и пръв я забеляза старият Гудит. Примами я досущ като избягала котка. Настанихме я да спи под навеса в двора, а той я накара да си изкарва прехраната, като му помага в чистенето на конюшнята, която всъщност бе пълна с обгорели дърва и натрошени мебели. Гудит обаче бе твърдо убеден, че някой ден друмлордът отново ще има коне.

— Не виждам защо да няма — упорстваше той. — Как един господар на друмищата ще пътешества, ако няма коне? Нима ще го накарате да ходи пеш? Чак до Ессанджан или Дом? С тези негови болни крака? Като някой прост търговец без никакво достойнство? Няма да стане. Той има нужда от коне. Няма спор по този въпрос.

Когато разговаряш с Гудит, бе най-добре да се съгласяваш с него. Побъркан изкуфял старец, отдаден докрай на работата си, макар че не винаги вършеше полезни неща. Имаше мръсна уста, но чисто сърце. Когато Иста взе Боми да ме замества в домакинството, той се разсърди не на нея, а на Боми, задето го „изоставила“ — него и безценната му конюшня. Седмици след това я кълнеше чак до девето коляно всеки път, когато я срещаше на двора, ала Боми не му обръщаше внимание, тъй като не познаваше предците си, нито знаеше къде обитават сега сенките им. Накрая той й прости и тя се върна да му помага, когато приключеше къщната работа, въпреки че в конюшнята бе доста тежко. Правеше го, защото имаше чисто и добро сърце. Тя доведе котките така, както Гудит доведе нея. Следващото лято конюшнята бе пълна с малки мъркащи котенца. Иста твърдеше, че Боми ядяла като за десет момиченца, но аз мисля, че ядеше колкото едно момиче и двайсет котки. Както и да е, конюшнята бе почистена, макар да нямахме коне, които да настаним вътре. Освен това се отървахме от мишките.