Читать «Върховният егоист» онлайн - страница 9

Той тихичко завъртя дръжката и блъсна вратата. Безформената маса от кръв и мрак, която изпълваше стаята, рязко се сви и почна да се топи като лед върху печка. Когато се сви до размерите на слива, изчадието за миг увисна във въздуха, после пльосна на пода и се търкулна под леглото.

— Видя ли — рече Дрип. — Ако бяхме влезли тихо, щяхме и ние да се свием. С него?

— Боже мой — дрезгаво прошепнах аз. — Да се махаме!

— А, няма нищо — отвърна той почти весело. — Докато знаем колко е часът, то няма да се върне. Ще чака да излезем.

Сега разбирах защо по стените му висят толкова часовници.

Канех се да рухна в креслото, защото краката не ме държаха, но забелязах, че седалката от червен плюш леко помръдва. Посочих към нея.

— Какво? — трепна Дрип. — А, не обръщай внимание. Мисля, че е натъпкана с паяци. Още никого не са ухапали, но някой ден ще го сторят. Ще разкъсат плата. И ще плъзнат из цялата стая?

Погледнах го.

— Та това е ужа… Дрип! Какво си се ухилил?

— Хиля ли се. Извинявай? Разбираш ли, досега не бях виждал някой да се плаши от моите твари?

— Твоите твари?

— Разбира се. Аз ги измислих.

Никога не съм побеснявал дотолкова. Той да ме плаши мен — мен — с частици от страхливото си въображение; да ме кара да му завиждам задето се справя тъй лесно из своя страховит свят; да ме прави на маймуна… това бе немислимо! Невъзможно!

— И защо ги измисли? — запитах аз с леден интерес.

Отговорът му бе поразително разсъдлив сред тая нестабилна вселена. По-късно неведнъж разсъждавах над него.

— Измислих ги, защото се страхувах от разни неща. Откакто се помня. Не знаех от какво се боя и трябваше да измисля нещо. Ако не го сторех, щях да полудея…

С няколко цветисти ругатни аз се отдръпнах от него и докато си възвръщах нормалния мироглед, очертанията на стаята се избистриха. Цветовете помръкнаха до познати оттенъци, а Дрип, тази невероятна личност, тази хипотеза, бавно избледня, задържа се за миг като бледа сянка и накрая изчезна напълно.

Слязох долу. Тъй ще е по-добре и за него, горкия, помислих си аз, докато пусках радиото. Той беше нещо като подмолно влияние в тази… моя вселена. Беше само късче отвратителна фантазия, досущ като оная твар в коридора. И също тъй невероятен… Повъртях настройката докато хванах концерт на Чайковски — тъкмо за сегашното ми настроение — и се проснах на леглото. От джаза щях да се вкисна, защото Дрип си падаше по такава музика, а никак не ми се мислеше за него.

Тихи стъпки отекнаха в коридора и спряха пред вратата.

— Уди…

— О, по дяволите — казах аз. — Влизай, Джудит.

Тя влезе, хвана дръжката на вратата с другата ръка и ме погледна.

— Сигурно съм страхотен, за да имам хубава сянка като теб.

— Всички мъже на тоя свят са хукнали подир мен — въздъхна тя, — а пък аз, глупачката, взех, че хлътнах по теб. Идвам да се сбогуваме.

— Къде отиваш?

— Никъде.

— Аз ли си тръгвам тогава?

— Ти вече си тръгна.

— Тъй ли?… Накъде?

— Насам. От лагера. Забрави да ме целунеш. Няма да ти се размине.

— А! — Станах и я целунах. — Казвай сега защо ме последва.