Читать «Котаракът Хеликс» онлайн - страница 8

— Защо?

— Не разбираш ли? Котаракът се нуждае от образование. И възпитание. Ти можеш — отчасти защото те познава, отчасти защото така е по-добре. Като почне да говори, ще му преподаваш устно. Така ще продължим мислените си разговори, без той да усети. И което е по-важно — без да усети душата му. Пит, не разбираш ли какво значи това за мен?

— Разбирам, Уоли, но не е честно спрямо Хеликс. Направо си е гаден номер. Не ми харесва… никак. Но донякъде имаш право. Ти си гаден плъх, Уоли. И аз. Но ще го направя. Инак никога не ще имам покой. Как да започнем?

— Благодаря, Пит. Никога няма да забравя… Най-напред трябва да вляза в мозъка му. Ето какво ще направиш. Можеш ли да го накараш да близне бутилката?

Позамислих се.

— Да. Мога да капна върху стъклото малко валериан… имах някъде тук. Той ще го близне. Защо?

— Чудесно. Така свеждаме разстоянието до минимум. Минавам през стъклото и попадам в мозъка му, преди някой от Тях да ме докопа.

Взех шишенцето валериан и капнах малко върху парцалче. Щом го надуши, Хеликс тутакси дотърча. Чувствах се като последен злодей… едва не помолих Уоли да спрем. Но после се отърсих от колебанията. Колкото и да обичах едрия черен котарак, безсмъртната душа на Уоли бе по-важна.

— Чакай малко — каза Уоли. — Един от Тях се навърта наоколо.

Зачаках напрегнато. Хеликс протягаше муцуна към парцалчето, което държах в дясната си ръка. Стисках го с лявата и с всяка секунда се чувствах все по-нищожен. Той ми вярваше!

— Давай! — кресна Уоли.

Мазнах с парцалчето по стъклото. Хеликс се изтръгна от скута ми и трескаво почна да ближе бутилката. Едва не заплаках. Кой знае защо, промърморих:

— Бог да се смили над душата му…

— Браво! — каза Уоли. — Успях! — След дълго мълчание добави: — Пит! Дай му още валериан. Трябва да открия коя част от мозъка му отговаря за удоволствието. Оттам започвам. Страшно ще му хареса.

Сипах валериана в чинийка. Прости ми, Хеликс!

Отново дълго мълчание.

— Пит! Ущипи го, ако обичаш. Или му забий една карфица.

Предпочетох да го щипна, и то доста леко. Това изобщо не заблуди Уоли.

— Накарай го да изреве, Пит! Искам истинска реакция.

Стиснах зъби и усуках дългата опашка. Хеликс нададе вой. Мисля, че по-скоро беше възмутен.

И така продължи. Прилагах върху Хеликс всевъзможни духовни и физически стимули: глад, скръб, страх, гняв (това се оказа трудно, Хеликс просто не искаше да се ядоса!), топлина, студ, разочарование, жажда и оскърбление. С омразата не излезе нищо. А нейде дълбоко в съзнанието на котарака Уоли проверяваше и проверяваше; засичаше, разсъждаваше, пробваше и грешеше. Тъй като бе неуморим и никакви изкушения не го отклоняваха от избрания път, той се оказа превъзходен изследовател. Когато накрая реши да излезе, ние с Хеликс бяхме грохнали от умора. А Уоли разправяше, че едва започвал. Без произшествия го върнах в шишето по същия начин; и така приключи първият работен ден, защото категорично отказах да продължа, докато двамата с котарака не си отспим. Уоли помърмори и се укроти.

С това започна най-изумителният експеримент в историята на психологията и физиологията. Преобразявахме котарака. И го правехме на… е, изберете си думичката сами.