Читать «ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))» онлайн - страница 61
Виктор Олегович Пелевин
Всеки от двамата си имаше свое уникално място на общонационалната икономическа синусоида, но функцията им беше една и съща — самата синусоида; и не можеше да бъде иначе, защото във всички други случаи за Стьопа и за Сракандаев там вече нямаше да има места. Чиста тригонометрия. В сряда беше ред на Стьопа да превежда, да тегли в наличност, да бута, да прибира и така нататък, а в четвъртък идваше редът на Сракандаев, и в тези минути всеки от тях беше може би най-важният човек за страната. Но като цяло разликата между двете банки се изчерпваше с това календарно изместване — в останалото те бяха икономически близнаци и дори ги пасеше, както се оказа, един и същ джедай — Льоня Лебедкин.
Затова пък като хора Стьопа и Сракандаев се различаваха много. Поне така следваше от досието.
Сракандаев се водеше покровител на изящните изкуства и имаше много приятели сред московската бохема. Стьопа пък я презираше — според него бохемата съществуваше най-вече за да краси свободното време на скъпите адвокати.
Сракандаев колекционираше картини на съвременни художници. За Стьопа всичките те бяха капути на духа, при това на нечистия дух.
Сракандаев прекарваше нощите си в елитни нощни клубове. Стьопа не стъпваше в тях.
Сракандаев караше „Астън-Мартин“ (модел „Vanquish 12“ като на Джеймс Бонд, само че Бонд си нямаше лампа, а Сракандаев имаше). Стьопа предпочиташе солидно-патриотичния „Русич V700“, направен на базата на класическия „Геландеваген“ (моделът му беше един от първите на щутгартското бюро по вкарване на „Брабуси“ за руски клиенти и той страшно се гордееше с него, макар и да беше купил колата вече употребявана).
Сракандаев обичаше да кара сам. Стьопа, който не понасяше да седи зад волана, си имаше шофьор.
С две думи, разликата между тях беше като между числата „34“ и „43“ — цялата възможна плюс още мъничко.
В справката се привеждаха два странни факта с позоваване на „конфиденциални източници“. Първо, работният кабинет на Сракандаев в „Делта-кредит“ беше тапициран с корк за звукоизолация. Не ставаше ясно защо. Второ, в бохемските кръгове наричаха Сракандаев Магаренцето Седем цента. Мюс не беше могла да разбере защо са му лепнали този прякор.
Стьопа се взря в снимката за десети път. От нея го гледаше глуповато-добродушно лице с червеникави мустаци и леко дръпнати тесни хитри очи. Стьопа затвори папката и се обърна към прозореца.
„Магаренце — помисли си той. — Но защо магаре? Какво общо има магарето? Може би защото краката му са четири, а ушите плюс опашката дават тройка и получаваме съответно… Но защо първо краката? И защо да броя опашката с ушите, а не с краката? Тя нали е по-близо до краката. Загадки, само загадки. И какви са тия «седем цента»? Отначало сигурно също е сключил договор със седмицата. А после — четири плюс три? Вместо моите три плюс четири? Може. Вярно казват, че злото е просто огледално отражение на доброто. Но защо центове? Ах, ако знаех, само ако знаех…“
43
Офисът на „Делта-кредит“ се помещаваше в едно доста странно здание — полуразрушена черква, която очевидно не представляваше нито историческа, нито архитектурна ценност и патриаршията не беше предявила правата си. Архитектът я беше възстановил доста необичайно: в завършен вид сградата не приличаше на реставриран храм, а на странен хибрид — модернистична конструкция, вградена в укрепените с метални греди развалини. Една малка пирамида от графитно стъкло, вписана в руините, се четеше като буквата „целта“ — като цяло беше стилно, остроумно и съвсем лекичко светотатствено. Стьопа изпита завист — собственият му офис, разположен в
