Читать «ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))» онлайн - страница 36

— Виж, Стьоп — каза тя, — помисли малко. Какви ни ги дрънка тоя? Ако си отвориш тази чакра, първо, можеш да останеш вечно млад, и, второ, да мумифицираш тялото си след смъртта си, та да остане запазено хиляда години. Не разбирам защо ти е да мумифицираш тялото си, след като умреш, при положение че можеш да останеш вечно млад. После, що за име е това — Макананда! И тия списания на масичката — като във фризьорски салон. Истински духовен макдонаддс. You know, I hate spiritual fast food.

Сега Стьопа вече знаеше, че Мюс се страхува не само от числото „69“, но и от числото „96“. Привидната й защитеност от тъмната страна на числата се превърна в удвоена уязвимост.

Колкото до преобърнатото „66“ — числото „99“, — към него Мюс, изглежда, беше равнодушна. Стьопа провери това по време на благотворителната акция за отърваване от данъци, наречена „99 деца от Нечерноземието“ — Мюс помогна да я организират и той не засече нито позитивна, нито негативна реакция. Това беше хубаво. Защото ако Мюс имаше проблеми с числото „99“, витрината на всеки магазин, обявил разпродажба, щеше да я хвърля в депресия. А да крачиш по житейските пътища рамо до рамо с такъв уязвим човек означаваше сам да станеш уязвим.

Мюс беше невероятно многоизмерно същество. Освен с кутиите, пълни с перфокарти, на които бяха записани образци на градския фолклор, тя украси вилата на Стьопа с безброй картинки с покемони — наистина бяха много симпатични тези вълшебни животинчета.

Стьопа отдавна се беше примирил с това, че го наричат „Пикачу“ заради необикновената му прилика с едно от тях. Но не знаеше, че думата „покемон“ идва от „pocket monstaa“, японското произношение на английското „джобно чудовище“. Тази издевателска игра на думи го разстрои („джобна банка“ — „джобно чудовище“), но пък как да се обижда човек на шегичките на съдбата?

Страстта на Мюс към покемоните беше сериозна. Но пък беше много близо до сърцевината на нейната identity и се разкриваше само при интимни отношения. Това я правеше невероятно сексапилна и прибавяше към вълшебния коктейл на качествата й нещо от забранената прелест на нимфетките.

— Запомни де — казваше Стьопа, докато я прегръщаше и си мислеше, че изразът feline grace просто не може да се преведе на руски, понеже ще навява мисъл за котка, която се мие с лапички, а не за хищната красота на семейство „котки“ — запомни, Мюс, моля ти се. Аз не съм покемон. Аз съм покебан. И не прави повече тази грешка. Разбра ли ме?

— Пикачу — шепнеше Мюс и прокарваше острите си ноктенца по гърдите му, — Пикачу… Знаех си, че все някога ще те срещна…

Въпреки очарованието на тази игра желанието на Мюс да вижда в него Пикачу понякога беше обременително. Тя беше убедена, че най-много от всичко на света той трябва да обича печени ядки, и понякога му се налагаше да изяде цяло пакетче шамфъстък преди Мюс да го допусне на по-малко от една ръка разстояние (ако не искаше, дращеше толкова свирепо, че Стьопа отстъпваше). Стьопа не обичаше ядки, освен това не ги ядеше заради наднормените си килограми. За щастие Мюс приемаше алтернативен вариант — плодове. И пакетчето шамфъстък можеше да се смени с половин килограм боровинки „Ocean Spray“ и въпреки че бяха възкисели, процедурата беше омайваща, понеже Мюс му разрешаваше да ги яде от топлите вдлъбнатинки на тялото си.