Читать «ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))» онлайн - страница 22

Лебедкин се засмя.

Смееше се по такъв начин, че човек веднага го запомняше завинаги. Отначало смехът му звучеше искрено и заразително, а усмивката правеше чипоносото лице на капитана толкова симпатично, че напомняше за романтичните летци от първите съветски филми. Но в последните два-три такта, когато смехът затихваше, в него прозвучаваше нещо пронизително, звънко-квичливо и дрънчащо-злобно — все едно долиташе ехото на някакъв сходен по тембър, но нямащ никакво отношение към веселието звук. И този звук беше ужасен, въпреки че Стьопа не можеше да каже точно защо — дали защото приличаше на стон, на вой на бясно куче или на писък на спирачки. А през това време смеещият се Лебедкин вдигаше брадичка и изпод тъмните очила внезапно студено блясваха две бледосини внимателни очи…

— Ще ти обясня — каза той. — Виж сега, от една страна, то е един вид четвърто. От друга обаче, за тях — той кимна към труповете — си е най-главното на света. Разбра ли ме?

Аргументът беше прост и кристално ясен, Стьопа го оцени веднага.

— Да, разбрах — каза той. — Значи вие ни извикахте на ранде…

— Може и на „ти“ — прекъсна го Лебедкин. — Нали вече се запознахме.

— Значи ти ни извика на рандевуто?

— Аз. Обаче не тебе, а тях.

— А те казаха, че вие… тоест ти… Че си искал да дойдем и тримата.

— А бе кво ще ги слушаш тия абреци — изпръхтя Лебедкин. — От мен да знаеш, всичките чеченци си водят комерсантите на рандевутата като живи щитове. И петдесет процента от московските комерсанти, които бачкат с чеченци, вече са кастрирани. Такъв им е обичаят. Не го ли знаеш?

Стьопа завъртя глава отрицателно.

— Хм, да де. Кой ще си признае? Така че днеска аз, така да се каже, ти спасих живота, и не само живота, но и с бонус отгоре, нали ме разбираш. Пък какво ти били казали… Лъжат, бе! Изобщо не им вярвай.

— И непременно ли трябваше да ги убиете? — попита Стьопа.

— Ох, ама ти май нищо не разбираш. Знаеш ли поне какъв беше тоя Иса?

— Какъв?

Лебедкин се наведе към Стьопа и той пак видя студените му сини очи, този път над очилата.

— Въртящ се дервиш на смъртта.

— Какъв, какъв?

— Има такъв орден — на въртящите се дервиши, центърът му е в турския град Коня. Те значи се въртят и изпадат в мистичен транс. Като цяло са кротки хора. Но не всичките. Няколко души от ордена им минаха към Осама бен Ладен и основаха нова школа за огнестрелен бой. Нали знаеш на какво викат македонска стрелба — като стреляш от кръста, без да се целиш?

Стьопа кимна.

—А на това му викат стрелба по кандахарски. С две думи, дервишът почва да се върти, изпада в транс, вади пищовите, разперва ръце… И всичко става като в страшен сън. Пак добре, ако е с колтове или с глокове например. Все можеш да се отървеш, ако извадиш късмет. Обаче ако са узита или „Агран“, на сто метра радиус всичко, което мърда и мисли, е леш. Разбра ли ме?

Лебедкин прокара ръка през косата си.

— Та този — той кимна към ъгъла, където лежеше Иса — им беше нещо като сенсей. Направо легендарен тип. Пееше стиховете на Джалял ал-дин Руми и пердашеше с двата пищака, без да гледа, като шевна машина. И всеки куршум в целта. Страшен човек. А бе какво да ти разправям! От него дори самият Саша Македонски побягна като заек, като си деляха Даниловския пазар. Нали така, Михалич?