Читать «Лазурната мас» онлайн - страница 3

— Рипс… Космос… Това вещество е било получено случайно при пробна реконструкция на скриптори… тоест лица, които записват фантазиите си на хартия.

— Писатели, така ли?

— Да… навремето са ги наричали така.

— И какво?

— И… това вещество… тоест, рипс… откриването на свръхизолаторите е довело до откриването на четвъртия закон на термодинамиката.

— И какъв е тоя четвърти закон?

— Във веществата от LW-тип ентропията е постоянна и не зависи от промените на температурата в околната среда. И формулата… аз всъщност не разбирам много от точни науки… така че не съм в плюс-директ…

— Какъв си?

— Биофилолог. Специалист по логостимулация.

— А къде са ви техничарите?

— Вие ги убихте.

— И не знаеш за какво ви е лазурна мас?

— Има проект. На МО. Не знам подробности… но, цзюй уо кхан лай… на Луната правят реактор, реактор за постоянна енергия. Правят го като пирамида… пирамида от свръхпроводници 5-о поколение и лазурна мас… на пластове… на пластове… и той ще реши плюс-директно проблема за вечната енергия.

— Реактор? И това е всичко?

— Как така „всичко“?

— Искаш да кажеш, че тая лазурна мас се използва само в тоя реактор?

— Засега — да.

— А други приложения? Военно например? Не може ли да стане на оръжие? На някакви бомби?

— Не знам… не е ставало дума за това… никой не е мислил да прави оръжие от нея.

— А някаква отрова? Нещо за масово поразяване?

— Не. Тя не е отровна. Просто атомната є структура не е съвсем обикновена.

Иван се навъси и се почеса по слепоочието.

— Не гори ли поне?

— Не, не. Може да се реже, да се дели на молекули даже, но тези молекули винаги ще са изключени от процеса на енергийна обмяна.

— И за чий хуй си рискувах живота тогава? — попита Иван и изключи диктофона.

— Не… не разбрах. — Глогер попипа големите си розови устни.

— И аз не разбрах нищо! — Иван въздъхна тежко, смъкна рязаната пушка от гърба си, извади един патрон и я зареди. — Кажи бе, скелет, ти би ли пратил брат си на смърт заради някаква си идиотска лазурна мас?

Глогер погледна окървавените тела в инкубатора.

— Не.

— И аз. — Иван стреля в челото му.

Мозъкът на Глогер се разпльока на монитора с инструкциите по проекта. Слепоочната му пластина тупна на мекия под.

Връщаха се по тъмно. Допотопният снегоход, правен още по времето на СССР, замаскиран отгоре с борчета, ги друсаше на североизток. Карпо караше. Мустафа беше стиснал между краката си сушен еленски бут, режеше от него дълги тънки парчета и ги раздаваше на останалите.

— Като се върнем, ще си поприказвам аз с Ванюта — изсумтя Иван. — Ние да не сме му подлоги на него!

— Може да не си разбрал нещо — каза Николай.

— Прочел съм повече книги от всички вас заедно. Той ни прати за ново оръжие, нали така?

— Да.

— А това какво е? — Иван ритна с валенката си чувала с лазурната мас.

— Ми ако точно това е оръжието? — попита Малкия Коля. — Глей как свети!

— Това е гориво за някакъв си реактор на Луната — мрачно отрони Иван.

— Ами некурвенското оръжие? — Фьодор зачовърка зъбите си. — Него къде го?

— На майка ти в путката. — Иван вдигна яката на кожуха си, отпусна се в ъгъла и заспа.