Читать «Контролът» онлайн - страница 21

Настя вече си мислеше, че Катка се е пребила.

Всички се смеят. Само Настя не може да се съвземе. Сърцето й не е от желязо.

— Хайде, стига си се цупила, Настя, и ти някой ден ще летиш почти чак до земята, без да си отваряш парашута, и ти ще плашиш новаците. Върви си почини. Повече няма да те плашим. Утре ще скачаме отново от четири, но с отваряне на един километър. Това не е шега работа. Върви се подготвяй морално. Ще те дострашее ли, ако парашутът ти се отвори на един километър?

— Няма да ме дострашее.

15

Хвърлиха ги от четири.

С отваряне на един километър.

На един километър куполът на Катка изплющя, а Настя лети надолу, превръщайки се в точка.

Сега дойде ред на Катка да крещи.

— Настюха, отвори си парашута! Отвори си парашута, патко! С ръце дърпай! С ръце!

С нищо не можеш да й помогнеш. Катка е увиснала на парашута — по-бързо няма как да полети. А Настя не си отваря парашута — към земята, към земята, към земята. И откъм земята й крещят: „Дърпай! Настюха! Дърпай!“

Не реагира.

На двеста и трите й автомата се задействаха. Куполът изплющя. И малко след това тя стъпи на земята.

Холованов я викна.

— Ти ли го сложи на двеста?

— Аз.

— За да уплашиш всички ни ли?

— Ами да.

— Но ти нямаш практика дори на осемстотин метра да си отваряш парашута.

— Сега имам. Направо на двеста.

— Това е хубаво. За грубо нарушаване на дисциплината те отстранявам от скокове. Изгонена си от националния отбор.

16

Крачи по безлюдната пясъчна ивица.

Вълните шумят. В небето се виждат куполи. В небето се виждат безмоторници и самолети.

А тя няма какво да прави. И няма закъде да замине. Седи на брега, хвърля камъчета във водата. Или лежи и гледа към далечината. Като бездомна котка. И няма какво да яде вече трети ден. Котката би си наловила мишки. А Настя не са я учили как се ловят мишки. Затова просто седи и гледа морето. Наоколо няма жива душа. За сметка на това си отспа за много месеци досега и за много месеци занапред. Никой не ти пречи — лягай на камъните и заспивай. Одеяло не ти трябва. Топло й е. Лежи си. Прехвърля в ума си параграфите на устава.

Зад гърба й заскърцаха камъчета. Озърна се. Човекът не се вижда, защото слънцето й свети право в очите. Само ботушите му се виждат. Непоносимо излъскани ботуши. Реши да не си вдига очите. Защо да ги вдига? И без друго знае на кого са тия ботуши.

И нищо не рече. Какво да му каже?

Той заговори:

— Какво правиш тук?

— Радвам се на света.

— Плюска ли ти се?

— Не.

— Ама че си инат.

Този път нищо не му каза.

— Трябва да ти кажа, че и аз съм страхотен инат. И бих те пратил по дяволите. Но за теб съм дал сто американски парашута. Излиза, че просто съм ги пропил, че съм ги прахосал. Летя в небето и все се мъча да те зърна. Ивицата е пясъчна, няма начин да си се отдалечила много. От нашите парашути.

— Няма начин.

— Тогава да вървим.

— Накъде?

— Да скачаме.

17

Започнаха всичко съвсем отначало: скачаха от четири с мигновено разтваряне, после от четири с разтваряне на три. На два. На километър. Добраха се и до двестата метра.