Читать «Студеното сърце» онлайн - страница 26

На другия ден отишъл в кръчмата, за да разсее там лошите си мисли, и срещнал дебелия Ецехиел. Седнал при него, разговаряли за това, онова, за хубавото време, за войната, за данъците и накрая за смъртта и това, как тук или там съвсем ненадейно се били поминали хора. Тогава Петер попитал Дебелия какво мисли за смъртта и за това след нея.

Ецехиел рекъл, че тялото се погребва, но душата се възнася или горе на небето, или отива долу в пъкъла.

— Значи сърцето също се погребва? — попитал Петер заинтригувано.

— Да, то също.

— А ако някой няма сърце? — продължил Петер.

При тези думи Ецехиел го изгледал страшно.

— Какво намекваш с това? Да не се подиграваш с мен? Да не искаш да кажеш, че аз нямам сърце?

— О, и какво сърце при това, твърдо като камък — рекъл Петер.

Ецехиел го изгледал смаян, озърнал се да види дали някой не ги е чул и рекъл:

— Откъде знаеш? Да не би и твоето вече да не бие?

— Не бие вече или поне не в гърдите ми — отвърнал Петер Мунк. — Но я кажи, нали разбра какво те попитах — какво ще стане със сърцата ни?

— Какво те тревожи това, приятелю? — попитал през смях Ецехиел. — Нали тук, на земята, не ти липсва нищо? Какво искаш тогава? Точно това му е хубавото на студените ни сърца, че не ни обзема страх от такива мисли.

— Вярно е, но човек се замисля. Макар сега да не усещам страх, още помня как се боях от пъкъла навремето, когато бях малко, невинно момче.

— Е, няма да сме много добре — рекъл Ецехиел. — Бях питал за това един учител и той ми каза, че след смъртта сърцата се претеглят, за да се види колко големи са прегрешенията им. Леките се издигат нагоре, тежките падат надолу. А нашите камъни тежат доста.

— Със сигурност — отвърнал Петер. — Често се чувствам някак особено, че сърцето ми е някак безучастно и дори съвсем безразлично, когато говоря за подобни неща.

Така си разговаряли, но през следващата нощ Петер чул пет-шест пъти познатия глас да нашепва в ухото му: „Петер, сложи си топло сърце!“

Не се разкайвал, че я убил, но когато казвал на слугите си, че жена му е заминала за някъде, все се питал: „Къде ли може да е?“

Така изкарал шест дни; всяка нощ чувал този глас и се сещал за горския дух и ужасната му заплаха, но на седмия ден скочил от леглото си и рекъл:

— Да видим дали не мога да си сложа топло сърце, защото камъкът в гърдите ми прави живота ми само скучен и пуст.

Бързо се пременил с неделните си дрехи, метнал се на коня и препуснал към Елховия хълм.

Там, където дърветата растели гъсто едно до друго, слязъл от коня си, завързал го и се отправил с бързи стъпки към върха на хълма. Щом пристигнал при дебелата ела, започнал да реди вълшебните слова:

Пазителю на съкровищата в Елховата гора, сто години остаря, ала твоя е цялата земя, боровете, де стоят. Теб роденият в неделя само може те видя.

Тогава се появило Стъкленото човече, но то не било весело и сговорчиво като друг път, а посърнало и тъжно. Носело ризка от черно стъкло, а от шапката му се развявала дълга траурна лента. Петер знаел много добре по кого скърби то.

— Какво искаш от мен, Петер Мунк? — попитало го човечето с глух глас.