Читать «Студеното сърце» онлайн - страница 25

— Не си прави труда, въглищарю Петер. Това беше най-хубавото цвете в Шварцвалд, ти го стъпка и то никога повече не ще разцъфти!

Страните на Петер пребледнели като на мъртвец и той рекъл:

— Значи това сте били вие, господин Пазителю на съкровищата? Е, каквото стана, стана и сигурно така е било писано. Надявам се да не ме издадете в съда, че съм я убил.

— О, нещастнико! — викнало Стъкленото човече. — Каква ще ми е ползата, ако закача на бесилката тленната ти обвивка? Не от земните съдилища трябва да се боиш, а от други, по-страшни, защото ти продаде душата си на лукавия.

— Ако продадох сърцето си — креснал Петер, това стана единствено заради теб и твоите измамни съкровища. Ти, коварен дух, ми докара това падение и ме тласна да потърся помощ при друг! Твоя е сега цялата отговорност!

Но едва бил изрекъл тези думи и ето че Стъкленото човече почнало да расте и да едрее, станало толкова високо и голямо, че само очите му били колкото супени чинии, а устата му — като нагорещена фурна, от която изскачали огнени езици.

Петер се хвърлил на колене, каменното му сърце не могло да го защити и целият се разтреперил.

Горският дух го сграбчил с орлови нокти за врата, повдигнал го като вихрушка суха шума и го хвърлил на земята така, че ребрата му изпращели.

— Жалък червей! — прокънтял отново гласът му.

— Само да исках, можех да те размажа, защото дръзна да се опълчиш на горския цар, но заради това мъртво същество, което ме нахрани и напои, ти давам осем дни срок. Не се ли върнеш към доброто, ще дойда да ти натроша кокалите и ще те пратя в ада.

Било вечер, когато няколко минувачи случайно забелязали богатия Петер да лежи проснат на земята. Обърнали го на едната страна, после на другата, за да видят дали диша. Но напразно. Най-накрая единият от тях отишъл в къщата да донесе вода, за да го напръска. Тогава Петер си поел дълбоко въздух, простенал и отворил очи. Дълго се озъртал, а после попитал за госпожа Лизбет, но никой не я бил виждал. Благодарил на мъжете за помощта им, дотътрил се до дома си и започнал да я търси. Но нея я нямало нито в мазето, нито на тавана. Тогава разбрал, че това, което мислел за кошмарен сън, било горчивата истина.

Като останал съвсем сам, започнали да го спохождат странни мисли. Не се боял от нищо, защото сърцето му било студено. Но смъртта на жена му го карала да мисли за собствения си край; за това, че ще умре като грешник, понесъл върху себе си бремето от сълзите на бедните, от хилядите им проклятия, не трогнали сърцето му; от воплите на окаяните, по които насъсквал кучетата си, а също от нямото отчаяние на майка си и кръвта на хубавата, добра Лизбет. Не знаел как ще отговаря пред баща й, като дойде да го запита: „Къде е дъщеря ми, твоята жена?“. А как ли щял да се изправи пред този, на когото принадлежат всички гори, езера, планини и… животът на хората?

Терзаел се и нощем, непрекъснато се събуждал, стреснат от един сладък глас, който го зовял: „Петер, сложи си топло сърце!“ Щом се разбудел, затварял отново очи, защото гласът, който го предупреждавал, приличал на гласа на Лизбет.