Читать «Студеното сърце» онлайн - страница 22

Горският дух му отвърнал със зъл и язвителен смях:

— Когато един ден умреш, Петер Мунк — казал, — нищо няма да ти липсва. Отново ще си с меко, чувствително сърце и ще изпитваш каквото дойде — радост или страдание. Но тук, на земята, то не може отново да бъде твое! Ти, Петер, наистина пообиколи света, но каква полза от каменното ти сърце, когато животът, който водеше, не бе добър. Установи се някъде в гората, построй си къща, ожени се, завърти парите си. Работа ти липсваше досега. Бездействаше, скучаеше и сега обвиняваш за всичко невинното си сърце.

Петер видял, че Михел е прав за лентяйството му и решил да започне да трупа богатство. Михел му дал нови сто хиляди гулдена и двамата се сбогували като първи приятели.

Скоро в Шварцвалд плъзнала мълвата, че въглищарят Петер или както бил известен още Петер Комарджията, се е завърнал и е по-богат от всякога.

Но както става обикновено — преди, като останал без пукната пара, го изритали от странноприемница

„Слънце“, а сега, щом се появил в един неделен следобед, същите хора дошли да му стиснат ръката за добре дошъл, похвалили коня му, заразпитвали го за пътешествието му, а като го видели, че пак играе комар с дебелия Ецехиел, почитта им към него нараснала както никога дотогава.

Но той не се захванал наново със стъкларството, а привидно станал търговец на дървен материал. Основната му работа обаче била да заема пари и да продава жито. Постепенно половината от хората в Шварцвалд му задлъжнели. Но той отпускал пари само срещу лихва десет на сто или пък продавал на тройна цена зърно на бедняци, които не били в състояние да му платят веднага.

Със съдията вече го свързвало най-близко приятелство. И ако някой не му изплатял дълговете си в уречения ден, съдията пристигал на кон заедно с разсилните, описвал къщата и двора, продавал светкавично имота и го натирвал в гората заедно с цялото му семейство.

В началото това не се харесвало много на Петер, защото задлъжнелите голтаци се трупали на тълпи около портата му; мъжете молели за милост, жените се опитвали да трогнат каменното му сърце, а децата скимтели за парченце хляб. Но щом си набавил няколко върли кръвожадни кучета, котешкият хор, както той го наричал, скоро престанал. Щом ги видел да се събират, свиркал на кучетата си, насъсквал ги срещу тях и просяците се разбягвали с писъци във всички посоки.

Най-много го притеснявала обаче „старицата“. Това била самата госпожа Мунк, майката на Петер. След разпродажбата на къщата и имота й тя изпаднала в крайна бедност и несрета, а когато богатият й син се завърнал, не я и погледнал. Затова, накуцвайки с тояжката си, тя наминавала понякога край дома му, стара, слаба и немощна. Не смеела да влиза вътре, защото синът й веднъж я бил прогонил, ала й било много болно да живее от подаянията на други хора, като се знаело, че собственото й чедо може да й осигури безгрижни старини.