Читать «Студеното сърце» онлайн - страница 21

— Аз съм Петер въглищарят, това е то, не е никой друг!

Петер бил изненадан от самия себе си, като видял, че не усеща никаква носталгия, макар че за първи път напускал тихата си родина, горите, в които толкова дълго бил живял. Дори като се сетил за майка си, която в момента вероятно седяла някъде безпомощна и окаяна, не могъл да пророни и сълза, нито дори да въздъхне, защото вече всичко му било съвсем безразлично.

— Ами да — рекъл си тогава, — сълзи и въздишки, носталгия и тъга — всичко иде от сърцето, а благодарение на Михел Холандеца моето е безчувствено и каменно.

Сложил ръка на гърдите си — там било съвсем тихо и нищо не трепвало. — Ако и за стоте хиляди си е удържал на думата така, както за сърцето, много ще се зарадвам — рекъл си той и започнал да оглежда каретата. Намерил какви ли не дрехи, за които можел само да мечтае, но пари нямало. Като потърсил по-дълго, накрая открил чанта с хиляди талери на жълтици и банкноти от търговските къщи на всички големи градове.

— Точно това исках — помислил си, настанил се удобно в единия край на каретата и се отдал на пътешествието си.

Две години пътувал по широкия свят и от каретата си разглеждал къщите от двете страни на пътя, спирал в гостоприемници, но забелязвал само табелите с имената им. В градовете карал да му показват най-хубавите забележителности, но нищо не го радвало — ни картини, ни къщи, ни музика, ни танци. Сърцето му било от камък и оставало безразлично към всичко, а очите и ушите му — слепи и глухи за красивото. Удоволствие намирал единствено в яденето, пиенето и съня. Така и заживял, като пътувал безцелно по света, хранел се за забавление и заспивал от скука. Понякога си припомнял как преди, когато бил беден и трябвало да работи, за да осигури живота си, бил по-весел и щастлив. Тогава всяка красива гледка в долината, всяка мелодия и танц му доставяли наслада и се радвал на най-простото ястие часове преди майка му да му го донесе горе при жижницата.

Като се замислял така за миналото си, му се струвало много странно, че вече не е в състояние дори да се разсмее, а по-рано се заливал от смях и от най-дребната шега. Сега когато другите се засмеели, разтягал устата си в усмивка само от любезност, ала сърцето му оставало безучастно. В такива моменти се усещал напълно спокоен, но не и доволен. И накрая поел обратно към родината си, но не воден от носталгия или тъга, а поради празнотата, отегчението и нерадостния живот.

Щом подминал Страсбург и пред очите му се открила тъмната родна гора и зърнал отново едрите шварцвалдци с техните дружелюбни, открити лица, а ухото му уловило родните звуци — силни, дълбоки и същевременно красиви, тутакси усетил как кръвта забушувала в сърцето му и си помислил, че от радост ще заплаче, но после разбрал колко глупава само била тази мисъл — та нали сърцето му било от камък?! А камъните са мъртви и не могат нито да се усмихват, нито да плачат.

Като пристигнал, първо отишъл при Михел Холандеца, който го посрещнал приятелски както преди.

— Михел — рекъл му Петер, — попътувах и видях много неща, но нищо не ме впечатли и изпитах само скука. Изобщо камъкът ви, който нося в гърдите си, ме пази от доста неща — никога не се вбесявам, но не се и радвам и се чувствам като полужив. Не можете ли да направите каменното ми сърце малко по-подвижно или още по-добре — да ми върнете старото? Двайсет и пет години го нося и съм свикнал с него. Дори и понякога да съм се дразнил от него, то все пак е едно бодро и весело сърце.