Читать «Студеното сърце» онлайн - страница 2

Михел Холандеца пък, който казват, че кръстосвал другата страна на гората, ще да е огромен, широкоплещест юнак, облечен като салджия, и мнозина, които твърдят, че са го виждали, се кълнат, че не биха заплатили от собствената си кесия телешките кожи, нужни за направата на ботушите му.

— Толкова е висок — разправят и настояват, че не преувеличават, — че един нормално висок мъж му стига едва до врата.

Разправят, че един шварцвалдски момък изживял доста странна история със същите горски духове, нея мисля сега да ви разкажа.

В Шварцвалд живеела вдовица, на име Барбара Мункин, чийто съпруг бил въглищар. След смъртта му тя малко по малко склонила шестнайсетгодишното си момче да поеме занаята на баща си.

Младият Петер Мунк бил акъллия момче, но не възроптал срещу волята на майката. Бил видял от баща си единствено това: да клечи по цяла седмица край димящата жижница за въглища или опушен и очернен, да кара въглищата за продажба долу в градовете и с вида си да предизвиква само погнуса у хората.

Ала един въглищар прекарва много време край жижницата и има възможност да размишлява за себе си и за другите. Както си седял така Петер Мунк, черните дървета и дълбоката горска тишина пълнели сърцето му с тъга и неосъзнати копнежи. Нещо го потискало, ядосвало го, но той не можел да определи точно какво е то. След като дълго размишлявал, разбрал, че това, което го дразни, е съсловието му.

— Аз съм черен, самотен въглищар — казал си той. — Ама че жалък живот е моят. Колко по-уважавани са стъкларите, часовникарите, музикантите дори, които идват в неделя вечер, за да посвирят. А когато аз, Петер Мунк, изкъпан и излъскан, изляза, издокаран с бащиното си официално сетре със сребърни копчета и съвсем нови червени чорапи и някой се случи зад мен и се зачуди кой ли може да е този строен момък, удивлява се на чорапите и напетата ми походка и като се разминем, ме погледне, няма какво друго да каже, освен: „Я, та това бил простият въглищар Петер“.

Салджиите от другия край на гората също били предмет на завистта му.

Когато тези горски исполини се отбиели, облечени изискано и понесли по себе си половин центнер сребро само в копчета, токи и синджири, седнели с изпружени нозе и с важен вид следели танците, ругаели на холандски и пушели елегантни кьолнски лули като най-знатните господа от Мийнхеерс, те олицетворявали напълно идеала му за щастие. А само да бръкнели в джобовете си тези късметлии, вадели оттам пълни шепи с едри талери, които залагали за шестаци. Като гледал как пилеят пет гулдена тук, десет там, Петер загубвал ума и дума и с натежало сърце поемал обратно към сиромашкия си дом. Защото в някои от тези вечери виждал как един или друг от същите „търговци на дърва“ проигравал повече, отколкото бедният му баща успявал да изкара за година.

Най-много се дивял обаче на трима мъже, само не знаел на кого по-напред да отдаде предпочитанията си.

Единият бил пълен, едър мъж с червендалесто лице и се славел като най-богатия. Наричали го дебелия Ецехиел. Всяка година той карал по два пъти строителен материал за Амстердам и всеки път изваждал късмет да го продаде многократно по-скъпо от другите, така че, когато другарите му се прибирали пеша обратно към дома, той важно се возел нагоре в кола.