Читать «Студеното сърце» онлайн - страница 5
Вилхелм Хауф
Щом изрекъл тези слова, за свой голям ужас забелязал малка странна фигурка да наднича иззад дебелата ела. Сторило му се, че вижда Стъкленото човече, точно както го описвали — с черното сетре, червените чорапки, шапчицата и всичко останало. Всичко било същото, дори бледото, но фино и умно личице, било такова, каквото го описвали хората. Но, о, не, както бързо надникнало Стъкленото човече, така бързо изчезнало отново.
— Господин Стъклено човече — повикал го след малко колебание Петер въглищарят, — бъдете така добър и не се подигравайте с мен. Ако мислите, че не съм ви видял, заблуждавате се — видях ви да надничате иззад дървото.
Но отново не получил никакъв отговор. Само му се струвало, че дочува от време на време откъм дървото дрезгав кикот.
Най-накрая нетърпението му надделяло над възпиращия го до този момент страх.
— Почакай, малко джудженце — извикал той, — ей сега ще те пипна!
С един скок се озовал зад елата, но сред зелените клони нямало никакъв Пазител на съкровища, а само една малка красива катеричка заскачала нагоре по дървото.
Петер поклатил смаяно глава, разбрал че донякъде е улучил вълшебните слова и че за да примами стъкленото човече, навярно не са му достигнали само един-два стиха, но както и да се мъчил да си ги припомни, не можал.
А катеричката се показвала от ниските клони на елата и го гледала така сякаш искала или да го окуражи, или да се подиграе с него. Чистела се с лапичките си, въртяла красивата си опашка и се взирала в него с умните си очи, но него накрая го налегнал страх да стои сам с животинчето, защото то ту му се явявало с човешка глава и тривърха шапка, ту приличало на съвсем обикновена катеричка, само дето носела на задните си крачета чорапки и черни обувки. Накратко, животинчето било забавно, но въпреки това Петер въглищарят се изплашил, защото си рекъл, че работата, с която се е захванал, не е много чиста, и се отдалечил с доста по-чевръсти стъпки, отколкото бил дошъл.
Мракът в елховата гора изглеждал още по-плътен, върлинестите дървета се редели още по на често и него така го дострашало, че ударил на бяг. Чак когато чул нейде в далечината кучешки лай и не след дълго съзрял пушек от комина на някаква колиба, се успокоил отново. Но като я наближил и видял как са облечени хората в нея, разбрал, че от страх бил хванал съвсем обратната посока и вместо да стигне при стъкларите, бил отишъл при салджиите.
Хората, които живеели в къщурката, били дървари — един старец, синът му, стопанинът на къщата, и няколко поотрасли вече внуци.
Петер Мунк помолил да пренощува у тях и те го приели добре — не го разпитвали нито кой е, нито откъде иде, почерпили го с ябълково вино, а за вечеря му поднесли едър глухар — най-хубавата шварцвалдска гозба.
След като се нахранили, стопанката и дъщерите й насядали с хурките около борината, която младите поддържали с най-фина елова смола, а дядото, гостът и стопанинът седнали да пушат и да гледат как работят жените. Момчетата пък се захванали да дялкат дървени лъжици и вилици.
