Читать «Еленовият гулден» онлайн - страница 2

Като видяла това, госпожа Хедвиг се смаяла. Обикновено нямала навика да пита графа къде отива и кога ще се върне, но този път загрижеността за детето й я накарала да се обади.

— Ще излизате ли, господин графе? — попитала тя.

Но той не й отвърнал.

— А защо вземате Куно с вас? Той ще ходи с мен на разходка.

— Знам — отвърнал Тъмния облак на Цолерн и продължил нататък.

Като стигнал до двора, качил детето на седлото и завързал крачето му здраво с една кърпа за единия кон, а той самият се метнал на врания и препуснал към крепостната порта, като държал юздата от коня на сина си.

Изглежда, в началото на детето му доставяло голямо удоволствие да язди заедно с баща си надолу по склона. То пляскало с ръце, смеело се и подръпвало коня за гривата, защото му се искало да тича още по-бързо. Графът му се радвал и на няколко пъти му подвиквал:

— От теб може да излезе юнак!

Но когато пристигнали в равнината и вместо равен ход графът продължил нататък в тръст, малкият загубил ума и дума. Първо съвсем плахо замолил баща си да язди по-бавно, но когато графът, наместо да го послуша, пришпорил коня и от силния вятър горкият Куно едва не останал без дъх, той заплакал тихичко, а като не можел повече да изтрае, ревнал с все сили.

„Знам! Тъпа работа! — захванал пак своята бащата. — За първи път се качва на кон и вече наду гайдата! Млъквай или…!“

И тъкмо мислел да го окуражи с някоя по-дръзка дума, когато изведнъж конят му се изправил на задните си крака. Юздата на другия кон паднала от ръката му, той се помъчил да овладее своя и когато най-сетне можал да го успокои, страхливо се заозъртал за детето си, но видял конят му да препуска към крепостта без ездач.

И както инак бил и твърд, и мрачен човек, при тази гледка сърцето на графа се свило от болка. Бил сигурен, че детето му лежи стъпкано някъде по пътя. От мъка заскубал брадата си и заридал. Но колкото и назад да се връщал, никъде не могъл да намери и следа от момчето. И тъкмо си представял как подплашеният кон е метнал момченцето в някой ров с вода край пътя, когато чул зад себе си детско гласче да го вика по име. Обърнал се веднага и — що да види? Недалеч от пътя под едно дърво стояла една старица и люлеела малкия на ръце.

— Как попадна детето у теб, стара вещице? — креснал й ядосано графът. — Веднага го доведи при мен!

— Не бързайте толкова, ваша милост! — засмяла се грозната старица. — Инак може и вие да пострадате с тоз напет жребец! Питате как съм се добрала до малкия юнкер. Конят му препускаше подплашен и той висеше от него, завързан за крачето, а косите му почти се опираха в земята. Тогава го улових в престилката си.

— Знам! — викнал сърдито господарят на Цолерн. — Дай ми го сега. Няма как да сляза от коня, защото е побеснял и може да го ритне.

— Дарете ме с един еленов гулден! — смирено помолила жената.

— Тъпа работа! — викнал графът и й подхвърлил към дървото няколко пфенига.