Читать «Еленовият гулден» онлайн

Вилхелм Хауф

Еленовият гулден

В Горна Швабия и до ден днешен се издигат стените на най-величествената нявга крепост в околността — Хохенцолерн. Тя се извисява на заоблен, но стръмен планински връх, от чиито непристъпни висоти се открива просторна гледка надалеч в равнината.

Оттам, откъдето се виждала крепостта, а и още по-отдалеч храбрият Цолеров род будел страхопочитание у хората, а славата на името му се разнасяла по цялата немска земя.

Преди стотици години, мисля, дори още преди изнамирането на барута, в тази крепост живеел един Цолер, който бил особняк по природа. Не бил голям душманин за народа си, нито живеел в непрестанна свада със съседите си, ала въпреки това никой не дръзвал да се изпречи на пътя му, за да не се натъкне на мрачния му поглед, навъсеното му чело и неприветливия му нрав. Освен прислугата му малцина го били чували да разговаря нормално като другите хора, защото обикновено когато някой го срещнел да препуска в равнината, свалял бързо шапката си за поздрав, заставал чинно и му виквал: „Добър вечер, господин графе, какво хубаво време е днес, нали?“, той отвръщал: „Тъпа работа!“ или „Знам.“

Но ако не угодели на него или на конете му, ако някой селяк запречел в дефилето пътя му с двуколката си, така че да не може бързо да го заобиколи с арапа си, гневът на графа се изливал подобно мълниеносен облак в порой от ругатни. Но никой не бил чувал той да вдигне ръка на селяк. Въпреки това в цялата околия бил известен като „Тъмния облак на Цолерн“.

Тъмния облак на Цолерн имал жена, която представлявала пълната му противоположност — като майски ден умеела да очарова хората с благия си и приятен характер. Случвало се често с мили думи или с топлия си поглед да помири мъжа си с хора, засегнати от грубостта му.

На сиромасите помагала с каквото можела и нито летен зной, нито зимна виелица можели да й попречат да слезе по стръмния склон, за да навести бедни люде или болни дечица. Случело ли се тогава из пътя да я срещне графът, той само измърморвал сърдито: „Тъпа работа! Знам.“

Някоя друга жена би се постреснала или смутила от мрачния му нрав. Или би си казала, да речем: „Какво ме интересуват бедните хора, щом мъжът ми е безразличен към тях?“. Друга от гордост или обезсърчение би охладняла в чувствата си към студения съпруг, но не и госпожа Хедвиг фон Цолерн.

Тя все още милеела за него както в началото. Често прокарвала хубавата си бяла ръка по смуглото му чело, за да изглади бръчките му, обичала го и го почитала. И когато година и един ден след сватбата небето я дарило с младия граф, обичта й не намаляла, независимо от всичките нежни майчини грижи, с които обгръщала синчето си. Изминали три години, а граф Цолерн виждал сина си само в неделя след обяд, когато бавачката му го довеждала. Тогава се втренчвал в детето, измърморвал нещо под носа си и после й го връщал обратно.

Когато малкият се научил да казва „татко“, възнаградил бавачката с един гулден, а на сина си дори не се усмихнал.

На третия му рожден ден графът наредил за първи път да му облекат панталонки и да го издокарат с дрехи от кадифе и коприна. После заповядал да доведат врания му ат и още един хубав кон, взел детето на ръце и като подрънквал с шпорите си, заслизал надолу по извитата стълба.