Читать «Абнер, евреинът, който нищо не видял» онлайн - страница 3

Та както се разхождах, във финия пясък между палмите забелязах следите на някакво животно. И аз, който познавам много добре следите на животните, разпознах веднага, че са стъпки на дребно куче. Между тях по малките пясъчни бабунки се проточваха фини браздички. „Женска е — рекох си, — цицките й са провиснали, сигурно се е сдобила с малки преди толкова и толкова време.“ Други едни следи отстрани на предните лапи, от които пясъкът изглеждаше като пометен, ми подсказаха, че животното е надарено с хубави, дълги уши. После забелязах, че на редки разстояния пясъкът е по-силно разровен, рекох си, че малката има красива опашка с дълги косми, наподобяваща навярно на качулката на някоя птица, и че както изглежда, й харесва от време на време да изплющява с нея по пясъка. Не ми убягна също, че едната лапа навсякъде бе оставила по-слаби отпечатъци в пясъка, отколкото другата. За съжаление не остана тайна за мен, че женското куче на моята милостива кралица, ако ми позволите така да се изразя, понакуцва.

Що се отнася до коня на ваше височество, трябва да знаете, че открих следите му, докато бродех из един заслонен шубрак в горичката. Едва бях зърнал отпечатъците от благородните малки копита, фината, но силна линия, която ги пресичаше, и си казах: „Тук е бил кон от породата ченер, която е най-благородната от всички.“ Та преди по-малко от четири месеца милостивият ни крал продаде цяла сюрия коне от тази порода на един княз във Франкия, брат ми Рубен присъстваше, докато траеха преговорите, и от него знам, че милостивият ни господар спечели толкова и толкова от тази работа. Когато видях колко равномерно и далеч една от друга са разпределени следите, нямаше как да не си помисля, че този кон галопира изключително хубаво, аристократично и че само моят крал е достоен да го притежава. Тогава си спомних за бойния кон, за който на Хиоб е написано: „От стъпките му земята кънти; бодро с вихъра се носи право към бронираните воини; на страха се сякаш подиграва, не бои се и не бяга ни от колчан звънтящ, ни от пика, ни от сабя.“

И тъй като забелязах нещо да блести на земята, се наведох и що да видя — мраморен камък, по който подковата на забързания кон бе оставила резка. Разбрах, че подковите му трябва да са от сребро четиринайсет карата — та нали трябва да умея да разпознавам резка от всякакъв метал, било то благороден или не. Заслонът от дървета, през който минавах, бе широк седем стъпки. Видях, че прахът, нападал от палмите, тук там е изметен. „Жребецът трябва да е размахвал опашка — рекох си — и тя ще да е три и половина стъпки дълга.“

Под дърветата, чиито корони започваха на пет стъпки от земята, видях наскоро обрулени листа. Гърбът на вихрогона на негово величество сигурно ги бе свалил, значи имах работа с кон, висок петнайсет юмрука. Но я виж ти! Под същите дървета открих кичур от блестяща златиста грива. Значи е червен! И тъкмо бях излязъл от храсталака, на погледа ми се наби една златна резка на отсрещната скала. „Трябва да можеш да го разгадаеш“ — казах си и какво се оказа? На скалата забелязах тънка като косъм златна ивичка; по-фино, по-точно дори човечето от седемте обединени холандски провинции не би могло да улучи лисицата с целия си сноп стрели. Ивицата сигурно бе дошла от мундщука на бягащия кон, който се бе отъркал в нея, когато животното е препускало покрай скалата.