Читать «Едноръкият комендант и войникът» онлайн - страница 4

Той заведе коня до водата, съвсем близо до мястото, където стоях, така че имах чудесна възможност да го разгледам. За моя изненада беше облечен като мавър със стоманена броня и лъскав шлем, който различих по отблясъците на звездите върху него. Конят му също беше покрит с броня по мавърски обичай и имаше големи и широки стремена. Та той, както ви казах, го заведе до потока, където животното потопи главата си почти до очите и пи, докато започнах да мисля, че ще се пръсне.

— Друже — казах му, — жребецът ти добре пие. Хубав знак е, когато един кон смело потапя муцуната си във водата.

— Ама как няма да пие — отвърна непознатият с мавритански акцент, — има цяла година, откакто е пил за последен път.

— Кълна се в Свети Яков! — възкликнах аз. — Това надминава дори и камилите, които съм виждал в Африка. Но слушай, ти ми приличаш на войник. Ще седнеш ли с мен да споделиш войнишката ми трапеза?

Между другото, чувствувах нужда от другар на това самотно място и бях склонен да се задоволя и с компанията на друговерец. Освен това, както на ваше превъзходителство е добре известно, един войник никога не се интересува от вярата на своите спътници и в мирно време войниците от цял свят са другари.

Комендантът отново кимнал в знак на съгласие.

— И така, както вече казах, поканих го да сподели вечерята ми, каквато и да беше, тъй като най-обикновеното възпитание го изисква.

— Нямам време да спирам, за да ям или пия — каза той, — защото до сутринта трябва да измина дълъг път.

— В коя посока? — попитах.

— Андалусия.

— Точно по моя път. И след като не искаш да се спреш и да похапнеш с мен, може би ще ми разрешиш да се кача на коня ти и да го яздим заедно. Виждам, че е силно животно и съм сигурен, че може да носи и двама ни.

— Съгласен съм — отвърна воинът. Пък и нямаше да е нито учтиво, нито подобаващо на един войник да ми откаже, особено след като му бях предложил да сподели вечерята ми. И така, той се метна на седлото, а аз седнах зад него.

— Дръж се здраво — каза ми. — Жребецът ми се носи като вятър.

От обикновен ход конят скоро премина в тръс, от тръс в галоп и от галоп в някакъв лудешки бяг. Струваше ми се, че камъни, дървета, къщи — всичко отлита зад гърба ми в страшна бъркотия.

— Кой е този град? — попитах го.

— Сеговия.

Едва тези думи бяха излезли от устата му и кулите на Сеговия се изгубиха от погледа ни. Изкачихме планината Гуадарама, спуснахме се покрай Ескориал, заобиколихме стените на Мадрид и префучахме през равнините на Ла Манча. По този начин изкачвахме хълмове и се спускахме в долове, край кули и градове, всички потънали в дълбок сън, префучавахме през планини, равнини и реки, едва видими на звездната светлина.

Ще бъда обаче по-кратък, за да не отегчавам ваше превъзходителство. Воинът внезапно спря близо до някаква планина.

— Пристигнахме — каза той. — Това е краят на нашето пътуване.

Огледах се, но не забелязах никакви следи от жилища; виждаше се само входът на някаква пещера. Докато се оглеждах, забелязах множество хора, някои на коне, други пеша, но до един облечени като маври, да пристигат от всички посоки на света, сякаш носени от вятъра, и да потъват във входа на пещерата като пчели в кошера си. Преди да успея да попитам каквото и да било, воинът заби дългите си мавърски шпори в хълбоците на коня и се смеси с тълпата. Тръгнахме по стръмен и криволичещ път, който се спускаше чак до недрата на планината. Постепенно в далечината започна да проблясква някаква светлинка, като че бе първият светлик на зората, но източника й не можех да открия. Ставаше все по-ярка и по-ярка и вече можех да виждам всичко около себе си. Отляво и отдясно забелязах входовете на дълбоки пещери като помещения в оръжеен склад. В някои имаше закачени на стените щитове, шлемове, брони, копия и ятагани; в други по земята на купища беше струпано военно снаряжение и лагерна екипировка.