Читать «Едноръкият комендант и войникът» онлайн - страница 3

Когато всички други се оттеглили, войникът започнал своя разказ. Бил красноречив и сладкодумен хитрец и владеел словото далеч по-добре, отколкото се предполагало по външния му вид.

— С позволение на ваше превъзходителство — казал той — аз съм, както споменах и преди, войник и съм видял доста тежка служба. Но срокът ми изтече, неотдавна се уволних от армията във Валядолид и се запътих пеша към родното си село в Андалусия. Снощният залез ме завари да пресичам една обширна суха равнина в Стара Кастилия.

— Чакай — извикал комендантът, — какви ги приказваш? Стара Кастилия е на около двеста-триста мили оттук.

— И така да е — отвърнал войникът хладнокръвно, — казах на ваше превъзходителство, че ще ви разправя необикновени неща, но не и толкова необикновени, колкото истински, в което ваше превъзходителство ще се убеди, ако благоволи да ме изслуша търпеливо.

— Продължавай, пленнико — казал комендантът и засукал мустак.

— След като слънцето залезе — продължил войникът, — започнах да се оглеждам и да си търся място за пренощуване, но докъдето погледът ми стигаше, нямаше и следа от жилище. Разбрах, че ще се наложи да си стъкмя постеля на голата земя, като използувам раницата си за възглавница, но ваше превъзходителство е стар боец и знае, че за човек, участвувал във война, една прекарана под небето нощ не е голямо изпитание.

Комендантът кимнал в знак на съгласие и извадил носната си кърпа от решетъчния ефес, за да прогони някаква муха, която бръмчала около носа му.

— И така, ето накратко какво се случи по-нататък. Продължих напред още няколко мили, докато стигнах до един мост, прехвърлен над дълбок дол, където течеше тънка струйка вода, почти пресушена от летния зной. В единия край на моста имаше мавританска кула, изцяло разрушена в горната част, но с добре запазено подземие в основите. „Ето — помислих си аз — удобно място за почивка.“ Спуснах се до поточето и дълго пих, тъй като водата беше чиста и сладка, а аз умирах от жажда. После извадих от торбата си глава лук и няколко корички, които представляваха всичката ми храна, седнах на един камък до потока и започнах да вечерям с намерение след това да се подслоня за през нощта в подземието на кулата. И това щеше да бъде чудесен подслон за човек, идващ направо от бойното поле, както ваше превъзходителство, който е стар боец, може да предположи.

— По мое време с радост съм се задоволявал и с много по-малко — казал комендантът и върнал носната си кърпа в ефеса на сабята си.

— Докато кротко си дъвчех коричките — продължил войникът, — чух, че нещо се размърда в подземието. Ослушах се: беше тропот на конски копита. След малко от една врата в основите на кулата недалеч от потока излезе някакъв човек, който водеше силен жребец за юздата. Тъй като единствено звездите светеха, не можах да го видя ясно. Стори ми се подозрително, че се спотайва из развалините на някаква кула в това диво и усамотено място. Можеше да бъде най-обикновен пътник като мен, можеше да бъде contrabandista, можеше да бъде bandolero! Какво от това? Благодарение на бога и на моята бедност нямах нищо за губене, затова спокойно продължих да хрускам коричката.