Читать «Кенилуърт» онлайн - страница 62

С тия мисли той излезе от стаята.

Междувременно графът се бе върнал в спалнята, за да се сбогува набързо с красивата графиня. Страхуваше се да остане насаме с нея, за да не бъде принуден да слуша настойчивите й молби, които му беше трудно да отхвърля и които след разговора със своя довереник бе решил твърдо да не удовлетворява.

Завари я по бял копринен халат, подплатен с кожа. Беше надянала набързо пантофи на бос крак, а разпуснатата й коса се подаваше изпод нощната шапчица. Сега тя блестеше единствено със собствената си неподправена красота, която не само не бе повехнала, а напротив — бе станала още по-заслепителна от мъката пред предстоящата раздяла.

— Бог да бди над теб, най-прекрасна и най-любима моя! — рече графът, едва откъснал се от прегръдките й, за да я притисне отново и отново в своите, и отново да се сбогува с нея, и отново да се върне да я целуне, и още веднъж да й каже сбогом. — Слънцето вече се вдигна на синия хоризонт и аз не смея да се бавя повече. Преди изгрева му трябва да бъда на десет мили оттук.

С тия думи той най-сетне направи усилие да прекъсна прощалната им среща.